Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Имате предвид разговора. Свалих си сакото, защото вътре ставаше задушно.

— Но сте свидетелствали, че камерата е била скрита в климатика. Той не беше ли пуснат?

— Не знам дали е бил пуснат, или не. Не съм го проверявал, преди да влезем.

— Тези така наречени стаи за разпити не са ли наричани от детективите „сауни“, защото се използват да изпотят заподозрените с надеждата да ги принудят да съдействат и да правят самопризнания?

— Никога не съм чувал подобно нещо. Не.

— И никога не сте използвали думата, за да опишете тази стая?

Посочих екрана и зададох въпроса с такава изненада в гласа, че се надявах Уитън да си помисли, че имам в ръкава някакъв скрит коз, за който той не знае. Но блъфирах и детективът се измъкна със стандартния отговор.

— Не си спомням да съм използвал тази дума. Не.

— Добре, значи си свалихте сакото и застанахте над господин Ла Кос. За да го сплашите ли?

— Не, просто ми се прииска да стана. Седяхме от доста време.

— Да нямате хемороиди, детектив?

Форсайт възрази отново и ме обвини, че се опитвам да накарам детектива да се чувства неудобно. Казах на съдията, че просто се опитвам да взема показания, които ще помогнат на съда да разбере защо на детектива му се е приискало да стане по време на разговора на двайсетата минута от него. Съдията прие възражението на детектива и ми каза да продължа без въпроси от толкова личен характер.

— Добре, детектив — казах аз. — Ами господин Ла Кос? Той можеше ли да стане, ако поиска? Можеше ли да стои над вас, докато вие сте седнали?

— Не бих възразил — отвърна Уитън.

Надявах се съдията да разбира, че отговорите на Уитън са до голяма степен лъжливи и част от танца, който полицаите изпълняват всеки ден в участъка. Те вървят по ръба на конституцията, опитват се да стигнат колкото се може по-далеч, преди да осветлят нещастния глупак, който седи срещу тях на масата. Трябваше да докажа, че това е разпит на задържан и че при тези обстоятелства Андре ла Кос не се е чувствал свободен да напусне. Ако успеех да убедя съдията в това, тя щеше да отсъди, че Ла Кос е бил наистина арестуван, когато е влязъл в стаята за разпити, и че би трябвало да му прочетат правата. След това можеше да изхвърли цялото видео в коша и да съсипе тезата на обвинението.

Посочих отново екрана.

— Нека поговорим какво има по вас, детектив.

Накарах Уитън да опише подробно за протокола кобура и пистолета си „Глок“, след това колана, белезниците, допълнителния пълнител за оръжието, значката и лютивия спрей.

— С каква цел показахте на господин Ла Кос тези неща?

Уитън поклати глава, все едно говорех глупости.

— Няма цел. Беше топло и си свалих сакото. Нищо не съм показвал.

— Значи казвате на съда, че демонстрацията на оръжието, значката, допълнителните патрони и лютивия спрей пред клиента ми не е била средство за сплашване?

— Точно това казвам на съда.

— Ами в този момент?

Превъртях видеото още една минута напред до мига, в който Уитън дърпа стола от масата, слага единия си крак върху него и започва напълно да доминира над малката маса и Ла Кос, който е по-дребен от него.

— Не съм го сплашвал — каза Уитън. — Просто си говорех с него.

Погледнах записките в бележника си, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо, което исках да влезе в протокола. Не вярвах Легоу да отсъди в моя полза, но имах шанс това да стане при обжалването. Междувременно бях получил още една възможност да разговарям с Уитън. Това ми позволяваше да се подготвя по-добре за процеса, когато наистина щеше да трябва да го нападна. Преди края на кръстосания разпит се наведох към Ла Кос и прошепнах просто от любезност:

— Нещо да пропуснах?

— Не — прошепна ми в отговор Ла Кос. — Мисля, че съдията разбра какво е правил той.

— Да се надяваме.

Изправих се и се обърнах към съдията.

— Нямам повече въпроси, Ваша Чест.

По предварително споразумение Форсайт и аз трябваше да представим в писмен вид мотивите си по молбата след свидетелските показания. Тъй като от предварителното изслушване знаех какво ще отговори Уитън, бях готов с документа. Представих го на Легоу, като дадох копие от него на секретарката и на Форсайт. Прокурорът каза, че ще внесе мотивите си следобед, и Легоу заяви, че смята да отсъди веднага, доста преди началото на процеса. И тъй като каза, че решението й няма да наруши графика на процеса, разбрах, че молбата ми най-вероятно няма да бъде удовлетворена. Решенията на Върховния съд от последните години очертаваха нова тенденция, която даваше на полицаите повече власт сами да преценяват кога и къде да информират заподозрян за правата му. Подозирах, че съдия Легоу ще отсъди в този дух.