Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Детектив Уитън, добро утро — казах и насочих дистанционното към екрана. — Искам да се върнем в самото начало на разпита.

— Добро утро — отвърна Уитън. — И това е разговор, не е разпит. Както вече казах, господин Ла Кос доброволно дойде в участъка, за да говори с мен.

— Да, помня. Но нека погледнем това.

Пуснах видеото и на екрана се видя как вратата на стаята за разпити се отваря и влиза Ла Кос, последван от Уитън, който слага ръка на рамото на клиента ми, за да го насочи към един от двата стола от двете страни на малката маса. Спрях записа веднага щом Ла Кос седна.

— Е, детектив, какво прави ръката ви на рамото на господин Ла Кос?

— Просто го насочвах към мястото му. Исках да седне, за да разговаряме.

— Насочвате го към определен стол, нали така?

— Не точно.

— Искате да седне срещу камерата, защото сте планирали да изтръгнете самопризнания от него, прав ли съм?

— Не, не сте прав.

— Да не би да казвате на съдия Легоу, че не сте искали да седне на точно определен стол, който е в обсега на скрита камера в тази стая?

Уитън се забави малко, докато обмисляше отговора си. Едно е да манипулираш съдебните заседатели. Но е много по-рисковано да подвеждаш съдия, на който това не му е първо дело.

— Стандартна практика е човекът, с когото разговаряме, да се слага с лице към камерата. Придържах се към практиката.

— А стандартна практика ли е да записвате разговорите с хората, които идват в участъка, за да „поговорят“ с вас, както казвате в показанията си?

— Да.

Вдигнах вежди в знак на изненада, но си припомних, че манипулирането на съдията не е в услуга на клиента ми, така че продължих:

— И настоявате, че не сте смятали господин Ла Кос за заподозрян, когато той е дошъл в участъка, за да разговаря с вас?

— Точно така, бях напълно непредубеден към него.

— Значи не е имало нужда да му четете правата в началото на така наречения разговор?

Форсайт възрази, че въпросът вече е бил задаван и на него е даден отговор по време на разпита. Форсайт бе на около трийсет и пет, добре сложен. С червендалестото си лице и пясъчнорусата си коса приличаше на сърфист с костюм.

Съдия Легоу отхвърли възраженията му и ми позволи да продължа. Уитън отговори на въпроса.

— Не смятах, че е необходимо — каза той. — Той не бе заподозрян, когато доброволно дойде в участъка и след това доброволно влезе в стаята за разговор. Щях просто да запиша показанията му, но той каза, че е бил в апартамента на жертвата. Не очаквах това.

Отговори точно така, както бях сигурен, че са репетирали с Форсайт. Превъртях записа напред до мястото, където Уитън се извинява и излиза от стаята, за да донесе на клиента сода, която сам му бе предложил. Спрях на кадъра с Ла Кос, който остава сам в стаята.

— Детектив, какво щеше да се случи, ако по времето, когато е оставен сам, клиентът ми бе решил, че иска да отиде до тоалетната, стане и напусне стаята?

— Не разбирам. Щяхме да му позволим да отиде до тоалетната. Но той не е искал.

— Но какво щеше да се случи, ако в този момент сам бе решил да стане от масата и да отвори вратата? Заключихте ли я, когато излязохте? Да или не?

— Не може да се отговори с да или не.

— Мисля, че може.

Форсайт възрази и нарече отговора ми тормоз. Съдията подкани детектива да отговори както сметне за добре. Уитън се овладя и се позова на стандартното — политиката.

— Политиката на участъка е да не позволява на никой гражданин ненадзираван достъп до работните пространства. Вратата води право към бюрата на детективите и би било неспазване на политиката, ако му позволя да се размотава из отдела без придружител. Да, заключих вратата.

— Благодаря ви, детектив. Да видим дали съм ви разбрал правилно дотук. Господин Ла Кос не е заподозрян, но е заключен в стая без прозорци и е под постоянно наблюдение вътре, прав ли съм?

— Не знам дали бихме могли да наречем това наблюдение.

— А как бихте го нарекли?

— Пускаме камерата винаги когато някой влезе в тези стаи. Това е стандартна…

— … политика. Да, знам. Да продължим нататък.

Превъртях записа още двайсет минути до момента, в който Уитън става от стола, сваля сакото си и го слага на облегалката. След това приближава стола до масата и застава зад него, като се навежда напред с опрени на масата ръце.

— Значи не знаеш нищо за убийството й, това ли ми казваш? — попита той Ла Кос от екрана.

Спрях видеото.

— Детектив Уитън, защо в този момент от разпита свалихте сакото си?