Майкл Коннелли - Боговете на вината

Съдията обяви края на изслушването и двамата пристави дойдоха до банката ми, за да отведат Ла Кос в килията му. Поисках няколко минути, за да поговоря с клиента си, но ми казаха, че ще мога да го направя в съдебния арест. Кимнах на Андре и му казах, че скоро ще отида при него.

Приставите го отведоха, а аз станах и започнах да си събирам в куфарчето бележниците и папките, които бях пръснал по масата преди началото на изслушването. Форсайт дойде при мен да ми съчувства. Изглеждаше свестен тип и доколкото знаех, досега не бе играл игрички с уликите или с нещо друго.

— Сигурно е тежко — каза той.

— Кое? — отвърнах с въпрос.

— Да блъскаш като луд по тази молба, като знаеш, че шансовете ти за успех са… Колко? Едно към петдесет?

— По-скоро едно към сто. Но когато успееш веднъж на сто пъти? Тогава денят е прекрасен!

Форсайт кимна. Знаех, че иска нещо повече от това да покаже съчувствие към нерадостната адвокатска съдба.

— Е — каза накрая той, — някакъв шанс да приключим с това преди процеса?

Говореше за споразумението. Беше ми пратил хабер през януари и после пак през февруари. Не отговорих на първия, който бе предложение да приема признаване на вина в непредумишлено убийство, което значеше, че Ла Кос щеше да лежи петнайсет години. Пренебрежението ми доведе до подобрение на офертата на Форсайт през февруари. Този път прокуратурата бе готова да определи убийството като престъпление от страст и да даде възможност на Ла Кос да пледира за убийство по непредпазливост. Но в такъв случай клиентът ми пак заминаваше в пандиза за десет години. Както повеляваше дългът ми, му предадох предложението и той категорично отказа. Десет години могат да ти се сторят като сто, ако ги лежиш за престъпление, което не си извършил, така ми каза. В гласа му имаше страст. Тя ме накара да застана на негова страна, да си помисля, че май наистина е невинен.

Погледнах Форсайт, поклатих глава и казах:

— Андре не се е уплашил. Все още твърди, че не го е извършил, и иска да види дали ще можеш да докажеш обратното.

— Значи няма сделка.

— Няма сделка.

— Тогава предполагам, че ще се видим пак при избора на съдебни заседатели на шести май.

Това беше датата, която Легоу бе определила за начало на процеса. Даваше ни максимум четири дни за избор на съдебни заседатели и един ден за последни искания и встъпителни речи. Истинското представление щеше да започне следващата седмица, когато прокуратурата започнеше да излага тезата си.

— О, може да ме видиш и преди това.

Затворих куфарчето и тръгнах към металната врата на ареста. Приставът ме придружи. Ла Кос ме чакаше сам в килията.

— Връщаме го в затвора след петнайсет минути — каза приставът.

— Добре, благодаря — отвърнах аз.

— Почукай, когато си готов да излезеш.

Изчаках пристава да изчезне зад вратата към съдебната зала и чак тогава се обърнах към клиента си през решетките.

— Андре, разтревожен съм. Струва ми се, че не се храниш добре.

— Разбира се, че не се храня добре. Как да ядеш, когато си затворен за нещо, което не си направил? Освен това храната е гадна. Просто искам да се прибера у дома.

Кимнах и казах:

— Знам, знам.

— Ще спечелиш делото, нали?

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Но да знаеш, че прокурорът все още предлага сделка. Кажи, ако искаш да я приема.

Ла Кос тръсна глава.

— Дори не искам да чувам за това! Няма сделка.

— И аз така си мислех. Значи отиваме на процес.

— Ами ако удовлетворят молбата ни за отхвърляне на доказателството?

Свих рамене.

— Не храни големи надежди за това. Казах ти, вероятността е малка. А и дори тя да отсъди в наша полза, съм готов да се обзаложа, че прокуратурата няма да се откаже от процеса. Има и други улики срещу теб. Косвени са, но са достатъчни, за да започне дело.

Ла Кос сведе глава и опря чело в решетката, която ни разделяше. Стори ми се, че всеки момент ще се разплаче.

— Виж, знам, че не съм ангел — каза той. — Извършил съм много лоши неща през живота си. Но това не съм. Не съм.

— И аз ще направя всичко възможно, за да го докажа, Андре. Разчитай на това.

Той вдигна глава, погледна ме в очите и кимна.

— И Жизел така казваше. Че може да разчита на теб.

— Така ли? Да разчита на мен? За какво?

— Ами нали знаеш, ако й се случи нещо. Знаеше, че може да разчита на теб, че това няма да мине незабелязано.

Мълчах известно време. През последните пет месеца с Ла Кос имахме ограничена комуникация. Той беше в затвора, а аз работех по куп дела. Говорехме си, когато се виждахме за съдебните изслушвания, и от време на време по телефона от педалското отделение в мъжкия централен затвор. Мислех си, че съм изтръгнал от него всичко необходимо, за да го защитавам в процеса. Но това, което каза сега, бе нова информация, която ме накара да се умълча, защото се отнасяше за Глория Дейтън, която продължаваше да е загадка за мен.