Майкл Коннелли - Боговете на вината

— На колко години е госпожа Стивънс?

— Около шейсет и пет. Според мен прекарва много време да гледа през шпионката. Всяка сграда си има такава клюкарка.

— Ако си е тръгнал преди полунощ, как така противопожарните аларми в коридора не са се задействали петдесет минути? — намеси се Дженифър.

Сиско отново сви рамене.

— Има две обяснения. Първо, на дима му е трябвало време, за да изпълзи през процепите край вратата. А през това време пожарът вътре може да се е разгарял. Второ, запалването е било отложено по някакъв начин, та убиецът да има време да се измъкне. Или трето: комбинация от първите две.

Бръкна в джоба си и извади цигари и кибрит. Взе една цигара, сложи я в кибрита и обясни:

— Най-старият трик. Палиш цигарата, тя гори бавно, пламъкът стига до клечките. След това те пламват и подпалват блузата. Така получаваш от три до десет минути преднина, зависи каква цигара използваш.

Кимнах по скоро на себе си, отколкото на Сиско. Започвах да получавам представа как ще действа обвинението срещу клиента ми и да мисля стратегии и ходове.

— Знаете ли, че повечето щати имат закони, според които цигарите на пазара трябва да горят максимум три минути, без да се дърпа от тях? Затова повечето подпалвачи ползват чуждестранни цигари.

— Страхотно — казах. — Можем ли да се върнем на случая? Какво друго научи, докато беше в сградата?

— Това е горе-долу всичко засега — отвърна Сиско. — Но ще се върна там. Много хора не си бяха у дома, когато ходих.

— Защото са погледнали през шпионката и са се уплашили, като са те видели.

Беше шега, но в нея имаше и доза истина. Сиско караше мотор „Харли Дейвидсън“ и се обличаше подобаващо. Обикновено носеше черни джинси, ботуши, прилепнала черна тениска и кожен елек. С импозантния му ръст, облеклото и пронизителния поглед на тъмните му очи нищо чудно някои хора да не му отворят вратата. Всъщност бях по-изненадан, когато ми казваше, че свидетел е говорил с него с готовност. До такава степен, че исках да се убедя, че съдействието е било доброволно. Последното, от което имах нужда, беше нападение от свидетелската банка. Затова лично проучвах всички.

— Имам предвид, че не е лошо да се замислиш от време на време да носиш вратовръзка — добавих. — Имам цяла колекция вратовръзки, които се закопчават с игли отпред, нали знаеш?

— Не, благодаря — отвърна Сиско. — Може ли да продължим с хотела, или искаш да продължиш да се бъзикаш с мен?

— По-кротко, пич. Просто те бъзикам. Кажи за хотела. Имал си натоварена вечер.

— Отидох там късно. И сега идва хубавата част.

Той отвори лаптопа си и започна да пише, докато говореше. Големите му пръсти буквално наказваха клавишите.

— Успях да получа съдействие от охраната на „Бевърли Уилшър“ и без да нося вратовръзка. Те…

— Добре, добре — прекъснах го. — Повече никакво обсъждане на вратовръзки.

— Чудесно.

— Продължавай. Какво ти казаха?

Сиско каза, че не това, което му казали, било важно. А това, което му показали.

— Повечето общи пространства в хотела имат камери, които работят непрекъснато — обясни той. — Така че са записали почти цялото посещение на жертвата там в неделя вечер. Дадоха ми копие срещу минимална сума, която смятам да включа в разходите си.

— Няма проблем — казах.

Сиско обърна компютъра на масата, за да могат и останалите да виждат екрана.

— С проста програма монтирах кадрите от различните ъгли, за да пресъздам посещението й в реално време. Можем да видим какво е правила от влизането до излизането си.

— Пускай филмчето, Скорсезе.

Той натисна бутона и всички се загледахме. Записът беше черно-бял и нямаше звук. Беше зърнест, но не до степен лицата да не се виждат или да не се различават. Започваше с кадър от високо във фоайето на хотела. Таймкодът в горната част показваше 21:44. Макар фоайето да бе оживено и пълно със закъснели клиенти и други хора, Глория/Жизел се разпознаваше лесно. Вървеше през тълпата към нишата с асансьорите. Беше с черна рокля до коляното, по нея нямаше нищо екстравагантно и тя се чувстваше съвсем спокойно, като у дома си. Носеше хартиена торба с лого на търговска верига, която й помагаше да се слее с останалите.

— Това тя ли е? — попита Дженифър и посочи жената, седнала на кръглия диван и изложила краката си на показ.

— Тази прекалено се набива на очи — отвърнах. — Не. Тя е ето тази.

Посочих вдясно на екрана и проследих Глория с пръст. Тя се усмихна на охранителя, който стоеше на входа на нишата с асансьорите, и мина смело покрай него. Скоро ъгълът се промени и я видяхме през камера на тавана над пространството пред асансьорите. Глория провери електронната си поща през телефона, докато чакаше. Асансьорът пристигна и тя се качи.