Майкл Коннелли - Боговете на вината

Отидох до кофата за боклук, натиснах педала, вдигнах капака и хвърлих картичката вътре. Глория Дейтън беше мъртва. Славните дни бяха отминали.

Взех си душ. Дълго държах главата си под топлата струя. През годините доста мои клиенти бяха свършвали зле. Така е в този занаят и преди винаги бях разглеждал това от гледна точка на бизнеса. Повтарях си, че клиентите ми дават хляба и сиренето и загубата на който и да е от тях не предизвикваше добри чувства в мен. Но с Глория Дейтън беше различно. Не беше просто бизнес. Беше лично. Смъртта й породи в мен цяла палитра от чувства — от разочарование и празнота до тъга и гняв. Бях й бесен не само защото ме е излъгала, а защото бе останала в онзи свят, който накрая я бе убил.

Когато топлата вода свърши и затворих крана, вече бях осъзнал, че гневът ми е насочен погрешно. Разбирах, че действията на Глория са имали причина и цел. Може би не ме бе изхвърлила от живота си, а ме бранеше от нещо. Не знаех от какво, но сега работата ми бе да разбера.

Облякох се и тръгнах през празната си къща. Спрях пред стаята на дъщеря ми. Тя не бе влизала там от година и вътре всичко си беше както го бе оставила. Докато я разглеждах, си помислих за родителите, които губят децата си и оставят стаите им като замръзнали във времето. Само дето с моето дете не се бе случила такава трагедия. Аз просто я бях прогонил.

Отидох в кухнята за още една бира и се изправих пред редовния вечерен ритуал на чудене дали да изляза, или да си остана вкъщи. Заради ранното ставане на другия ден реших да е второто и извадих от хладилника няколко кутии с храна от заведения. Имах половин пържола и някаква зелена салата, останали от неделното ми посещение в „Крейгс“, ресторант на Мелроуз авеню, в който ядях сам на бара. Сложих салатата в чиния, а пържолата — в тигана на котлона, за да я стопля.

Когато отворих кофата за боклук, за да изхвърля кутиите, видях картичката от Глория. Размислих и я спасих от отпадъците. Огледах и двете й страни още веднъж и пак се зачудих за какво й е било да я праща. Да не би да е искала да забележа пощенското клеймо и да тръгна да я търся? Да не би да ми е дала някакъв знак, който съм пропуснал?

Все още нямах никакви отговори, но смятах да ги открия. Върнах картичката на вратата на хладилника и я закрепих с магнит на нивото на очите си, така че да съм сигурен, че ще я виждам всеки ден.

В сряда сутринта Ърл Бригс закъсня, така че аз пристигнах последен на събранието, планирано за осем. Намирахме се на третия етаж на сграда на бул. „Санта Моника“ близо до надлеза на магистрала 101. Беше празна постройка, до която имахме достъп винаги щом ни потрябваше, защото Дженифър се занимаваше с ипотечния кредит на собственика срещу бартер. Той бе купил и ремонтирал имота преди шест години, когато наемите бяха високи и очевидно в града имаше повече независими продуценти, отколкото операторски екипи, които да заснемат проектите им. Но скоро най-ниският слой на бизнеса изпадна от играта и инвеститорите в независимите филми станаха по-малко от паркоместата пред скъп ресторант. Много компании спряха дейност и собственикът имаше късмет, че половината от капацитета на сградата му бе запълнен. Накрая и той закъса и му се наложи да почука на вратата на „Майкъл Холър и Ко“, след като бе прочел една от рекламите ни, които пращахме по пощата на всички собственици на недвижими имоти с проблеми.

Като повечето ипотечни заеми, сключени преди срива, и този бе обвързан с други кредити и препродаден. Това ни даваше възможност за действие. Дженифър обжалва искането на банката и успя да забави процедурата за десет месеца, докато клиентът ни се опита да се съвземе. Само че в Източен Холивуд вече нямаше голямо търсене на сгради с площ от над 300 квадратни метра. Той не успя да се измъкне от блатото и отдаваше под наем месец за месец на рокбанди, които имаха нужда от помещения за репетиция. Със сигурност щяха да му вземат имота. Въпросът беше колко месеца още Дженифър щеше да успее да го задържи.

Добрата новина за „Майкъл Холър и Ко“ беше, че рокбандите спяха до късно. Обикновено сградата беше пуста и тиха поне до късния следобед. Бяхме започнали да използваме последния етаж за редовните ни събрания веднъж на две седмици. Мястото бе просторно и празно, с 4,5 метра тавани, с дървен под, тухлени стени, метални подпорни колони и големи прозорци, които предлагаха прекрасна гледка към градския център. Но най-хубавото беше, че в югоизточния ъгъл имаше заседателна зала, в която все още имаше дълга маса с осем стола. Тук се събирахме, за да разглеждаме делата, и тук сега щяхме да обмислим стратегията за защита на Андре ла Кос, обвинения в убийство интернет сводник.