Майкл Коннелли - Боговете на вината

Свалих прозореца и оставих ветреца да охлади лицето ми. Това ми напомни защо ме привлича този начин на живот.

Скоро обаче се наложи да вдигна стъклото, за да се чуя със Сиско по мобилния телефон. Обадих му се и той ми докладва, че ходи от врата на врата в сградата, в която бе живяла и умряла Жизел Далинджър.

— Нещо ново?

— Дреболии. Била е затворена. Нямала много гости. Сигурно е практикувала професията навън.

— Как се влиза в сградата?

— Външната врата се заключва. Пускат те с натискане на бутон от дома.

Което утежняваше положението на Ла Кос. Полицаите вероятно бяха предположили, че е познавала убиеца и го е пуснала да влезе.

— Някакви следи за влизащите и излизащите? — попитах.

— Не, отварянето и затварянето не се записва — отвърна Сиско.

— Камери?

— Не.

Това можеше да се окаже и добре, и зле за Ла Кос.

— Хубаво. Когато свършиш там, имам нещо за теб.

— После може да се върна пак. Управителят на сградата е много услужлив.

— Ясно. Утре среща на целия личен състав в осем. Преди това искам да провериш едно име — Глория Дейтън. Можеш да вземеш рождената й дата от Лорна. Искам да знам къде е била през последните няколко години.

— Нямаш проблеми. Коя е тя?

— Нашата жертва, само че полицията още не знае.

— Ла Кос ли ти каза?

— Не, сам се сетих. Бивша клиентка ми е.

— Знаеш ли, бих могъл да го използвам като разменна монета. Проверих в моргата и там ми казаха, че не са потвърдили самоличността й, защото трупът и апартаментът са обгорени. Няма отпечатъци от пръсти. Надяваха се нейната ДНК да е в системата или да намерят зъболекар.

— Добре, използвай го, ако така можеш да стигнеш до нещо. Просто погледнах снимките на сайта й. Това наистина е Глория Дейтън, бивша моя клиентка. Мислех, че се е преселила на Хаваите преди седем години. Андре ми каза, че е работил с нея тук през последните две. Искам цялата картина.

— Разбрах. А защо е заминала преди седем години?

Млъкнах преди да му отговоря, замислих се за последния път, когато представлявах Глория Дейтън.

— Имах дело, от което изкарах много пари, а тя изигра в него определена роля. Дадох й двайсет и пет бона и я накарах да обещае, че ще се откаже от този живот и ще започне отначало. Имаше и един мъж. Тя го натопи, за да получи споразумение. Аз бях посредникът. Моментът бе много подходящ за нея да се махне от този град.

— Дали няма нещо общо с убийството?

— Не знам. Беше преди много време и този човек влезе в затвора до живот.

Хектор Аранд Мойя. Все още помнех името и как звуците на името му се търкаляха по езика ми. Федералните го търсеха под дърво и камък, а Глория знаеше къде е.

— Утре ще пусна Бълокс по тази следа — казах аз, като нарекох Дженифър Арънсън с прякора й. — Ако не друго, поне ще го ползваме като димна завеса.

— А можеш ли да поемеш делото, след като жертвата е бивша твоя клиентка? Няма ли конфликт на интереси?

— Ще измислим нещо. Това е съдебната система, Сиско, мека е и може да се моделира.

— Разбрах.

— И още нещо. В неделя вечер е имала в „Бевърли Уилшър“ ангажимент, който не се е състоял. Според нея човекът не бил дошъл. Иди там и поразпитай, виж дали няма да излезе нещо.

— Имаш ли номера на стаята?

— Да, 837. Името на мъжа е Даниъл Прайс. Всичко това го знам от Ла Кос. Каза ми също, че според Глория стаята дори не била наета.

— Захващам се.

След като приключих разговора със Сиско, прибрах телефона и просто гледах през прозореца, докато стигнахме до къщата ми на Феърхолм. Ърл ми даде ключовете и тръгна към собствената си кола, която бе паркирана до тротоара. Напомних му, че на другия ден трябва да тръгна рано сутринта, и се качих по стълбите до пътната врата.

Оставих нещата си на пода в трапезарията и отидох до кухнята за бира. Отворих хладилника, затворих го и разгледах всички снимки, които бях прикрепил с магнити на вратата му. Намерих картичката с планината Дайъмънд Хед на остров Оаху. Беше последната, която бях получил от Глория Дейтън. Свалих я от вратата на хладилника, обърнах я и я прочетох.

Честита Нова година, Мики Тогата!

Надявам се, че си добре. Тук, под слънцето, всичко е наред. Ходя на плаж всеки ден. Ти си единственото нещо в Лос Анджелис, което ми липсва. Ела да ме видиш някой път.

Очите ми се плъзнаха от думите към пощенското клеймо. Датата бе 15 декември 2011, почти преди година. На клеймото, в което преди нямаше причина да се взирам, пишеше Ван Найс, Калифорния. Без да знам, от повече от година имах доказателство за измамата на Глория на хладилника си. Зачудих се защо си е направила труда да ме лъже. Аз бях просто нейният адвокат. Нямаше нужда да ме подвежда. Дори никога повече да не ми се обадеше, нямаше да стана подозрителен и да тръгна да я търся. Струваше ми се напълно ненужно и дори малко жестоко. Особено пък последният ред, в който казваше да ида да я видя. Ами ако бях тръгнал натам за Коледа, за да избягам от провала в собствения си живот? Ако бях кацнал там и нея я нямаше?