Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Не съм казала, че не съм чувала за него. Казах, че никога не съм го виждала и никога не съм му давала никакви сведения. Има разлика.

Кимнах. Бях справедливо упрекнат.

— Госпожице Рафърти, някой от правораздавателните институции да ви се е обаждал или да ви е посещавал през последните двайсет и четири часа?

— Доколкото знам — не.

— Някой да се е опитвал да ви сплаши и да промени показанията ви днес?

— Не, казвам истината.

Бях го представил на съдебните заседатели по възможно най-добрия начин, дори под формата на поредица от отрицания. Надявах се, че инстинктивно ще усетят, че Трина Рафърти е лъжкиня, че е притисната от някой да лъже. Реших, че е прекалено рисковано да продължа, и свърших с въпросите.

Докато се връщах към мястото си, прошепнах на Ланкфорд:

— Къде ти е шапката?

Продължих към Сиско, наведох се и също му прошепнах:

— Виждал ли си Уитън?

Той поклати глава.

— Още не. Какво искаш да направя с Трина?

Форсайт нямаше повече въпроси, така че съдията тъкмо освобождаваше Рафърти. Сиско я бе взел сутринта от апартамента й и я бе докарал в съда, който бе на три пресечки от дома й.

— Върни я у тях. Виж дали няма да ти каже нещо.

— Искаш да съм мил?

Поколебах се само за миг. Знаех докъде могат да доведат заплахите и натискът, идващи от хора като Марко и Ланкфорд. Ако съдебните заседатели също го осъзнаеха, с отмятането си на свидетелската банка тя можеше да се окаже по-полезна, отколкото ако беше казала истината.

— Да, бъди мил.

Над рамото на Сиско видях как детектив Уитън влиза в залата и сяда на задния ред. Точно навреме.

Като главен разследващ на убийството на Глория Дейтън детектив Марк Уитън бе присъствал на по-голямата част от процеса. Често седеше пред парапета до Ланкфорд. Само че не бях забелязал двамата да се държат като част от един отбор — този на обвинението. Уитън изглеждаше затворен, почти надменен с Форсайт, Ланкфорд и всички, свързани с делото. По време на почивките го бях виждал да отива сам пеша до административната сграда на полицията. Веднъж дори го зърнах в заведението на Пийт да обядва сам.

Уитън беше следващият свидетел, когото бях призовал. Вече бе давал показания ден и половина, когато обвинението представяше тезата си. Форсайт го ползва основно за да представи улики като видеозаписа от разговора с Ла Кос. В известен смисъл той бе разказвачът на историята на прокуратурата и затова неговите показания бяха много по-дълги от тези на всички останали свидетели.

Тогава бях ограничил питанията си до обстоятелствата по заснемането на разговора, като повторих много от въпросите, които бях задал на Уитън и по време на изслушването по молбата ми видеото да не се приема като доказателство. Исках съдебните заседатели да го чуят как отрича, че Ла Кос е бил заподозрян, когато детективът и партньорът му почукват на вратата на Андре. Знаех, че никой няма да повярва в това, и се надявах така да посея семето на недоверието в официалното разследване, което да избуи по време на представянето на защитната теза.

Запазих си правото да го призова отново като свидетел и сега времето за това бе дошло. Нямах нужда да измъкна много неща от него, но това, към което се бях устремил, бе жизненоважно. То щеше да се превърне в опорната точка, около която делото щеше да се завърти към страната на защитата. Уитън беше на около 45 години, с двайсет години стаж, опитен свидетел. Държеше се спокойно и говореше делово. Умееше да прикрива враждебността, която всички ченгета изпитват към адвокатите — тя е запазена за моментите, когато съдебните заседатели не присъстват.

След няколко дежурни въпроса, които трябваше да напомнят на заседателите за ролята на Уитън в процеса, се насочих към областите, които ме интересуваха. Работата на защитата е да изгради основа за всяка улика и всяко тълкуване, което смята да представи. Точно за това ми беше необходим Уитън.

— Детектив, когато свидетелствахте миналата седмица, говорихте надълго и нашироко за местопрестъплението и това, което е намерено на него, нали така?

— Точно така.

— И носехте опис, нали така?

— Да.

— И това са вещи и собственост на жертвата?

— Да.

— Можете ли да погледнете този опис сега?

С разрешение на съдията Ланкфорд донесе на Уитън така наречената „книга на убийството“. Ако беше призован от прокуратурата, щеше да седне на свидетелската банка с цял наръч документи от разследването под мишница. Фактът, че не ги носеше, беше малко прозорче към враждебността, която той така умело криеше.