Майкл Коннелли - Боговете на вината

За пред хората в стаята се намръщих. Но решението беше идеално. Слай Фългони старши нямаше да получи своята ваканция, но пък аз получавах точно това, което исках — Ланкфорд. Фактът, че съдията остави вратата открехната за Стергос, беше бонус. Сега Форсайт, а това значи и Ланкфорд и Марко, щяха да знаят, че той всеки миг може да бъде вкаран в процеса и да го обърне с главата надолу. Най-малкото това щеше да послужи за отвличане на вниманието им, докато аз разработвам други истински аспекти на случая, по-фатални за обвинението.

— Нещо друго? — попита съдията. — Да започваме процеса.

Нямаше нищо друго и тръгнахме към съдебната зала. По пътя Форсайт ме заговори, както и очаквах.

— Не знам какво целиш с това, Холър, но да знаеш, че ако окаляш репутацията на свестни хора, ще има последствия.

С Форсайт вече бяхме хвърлили ръкавиците. Той вече не се правеше, че е над мръсотията, беше вътре в нея. За първи път се обръщаше към мен само по фамилия — знак, че вече няма да се държим колегиално.

Нямах проблем с това. Бях свикнал.

— Това заплаха ли е? — попитах.

— Не, това е реалността — каза той.

— Можеш да кажеш на Ланкфорд, че не реагирам добре на заплахи. Би трябвало да го знае от последния път, в който пътищата ни се пресякоха.

— Това не идва от Ланкфорд, а от мен.

Погледнах го.

— О, тогава значи да спра всичко, да накарам клиента си да признае всички обвинения и да моля съда за милост? Това ли искаш? Защото няма да стане, Форсайт, и ако си мислиш, че можеш да ме уплашиш, значи не си разпитал достатъчно колегите си за мен преди да тръгнеш по този път.

Форсайт ускори крачка и ме изпревари малко преди да стигнем до вратата на съдебната зала. Нямаше какво да отговори.

Огледах залата и видях Лорна да седи сама на първия ред. Знаех, че Кендъл няма да идва заради поне един от свидетелите, които смятах да призова. Според часовника на задната стена на залата беше десет без пет. Отидох до парапета, за да говоря с Лорна.

— Видя ли се вече със Сиско?

— Да, той е в коридора със свидетелката.

Погледнах назад към съдийската катедра. Беше все още празна, не бяха довели и Ла Кос от ареста. Знаех, че Дженифър може да започне и без мен. Обърнах се пак към Лорна.

— Ще дойдеш ли да ме повикаш, когато съдията влезе?

— Разбира се.

Излязох и тръгнах по коридора. Сиско беше там, седеше до Трина Рафърти. Тя бе облечена доста по-консервативно от последния път, когато се видяхме. Полата й дори покриваше коленете и бе послушала съвета ми да си сложи пуловер, защото съдия Легоу имаше навика да намалява температурата в залата, за да държи свидетелите будни и нащрек.

По отношение на облеклото Трина Трикс нямаше проблем. Но ми замириса на неприятности, когато забелязах, че отказва да ме погледне, когато се приближих към нея и й заговорих.

— Трина, благодаря ти, че дойде.

— Казах, че ще дойда. Ето ме.

— Е, ще се опитам да улесня максимално нещата за теб. Не знам колко ще те разпитва прокурорът, но аз няма да ти задавам много въпроси.

Тя нито отговори, нито ме погледна. Обърнах се към Сиско и вдигнах вежди. Проблем? Той сви рамене, за да покаже, че не знае.

— Трина — започнах аз, — надявам се, че нямаш нищо против със Сиско да се поразходим малко по коридора, за да поговорим за наши си неща. Няма да се бавим.

Сиско тръгна с мен към асансьорите. Оттам можехме да държим Трина под око, докато си говорим.

— Какво й става? — попитах.

— Не знам. Изглеждаше уплашена от нещо, но не казва какво. Питах я.

— Страхотно, точно това ми трябваше! Знаеш ли дали е говорила с някого снощи? Някой от другия лагер?

— Дори да е така, не иска да каже. Може просто да е нервна, че ще свидетелства пред съда.

Видях през рамото му как Лорна ми маха от вратата на залата. Съдията беше вече на катедрата си.

— Каквото и да е, най-добре да го преодолее бързо. Влиза след пет минути. Трябва да вървя.

Понечих да го заобиколя, но се сетих нещо и се върнах.

— Страхотна работа си свършил.

— Благодаря. Изгледа ли записа?

— Да, по пътя за насам. Какво точно сложи Марко в хладилника?

— Около сто грама хероин.

Подсвирнах, както обичайно го правеше Сиско.

— Махна го, нали?

— Да. Но какво да го правя? Ако го дам на индианците, ще го продадат или ще си го бият.

— Тогава не им го давай.

— Не го искам при мен.

Беше си дилема, но знаех, че не можем да се отървем от хероина. Можех да го използвам, като показвам видеото.

— Добре, аз ще го взема. Донеси го у дома тази вечер и ще го сложа в сейфа.