Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Мисля, че не заслужавам подобно отношение. Той апелира към една истина, в която наистина вярвам: Ние трябва, а бъдем силни!

— Не знам дали има нормален човек на земята, който да не се съгласи с това, но има различни видове, различни степени на силата. Има сила, която е полезна, и тя обикновено е недемонстративна, но има и сила, която е безполезна, защото е раздута от войнственост. Дивакът експлодира от собствената си напрегнатост, той не може да се овладее, той трябва да покаже мускулите си. И докато се хвали, губи контрола над себе си, задействайки най-различни реакции, които също са експлозивни.

— Кой сте вие? Какъв сте?

— Един изследовател на историята, който се е отклонил от правия път. Но да не говорим за мен. Проблемът си ти. Всичко, което си дал на Матиас, може да попадне всеки момент в ръцете на руснаците, капитане! Суперпланът, за който така убедително разказваше, че светът трябва да научи, може би в този момент пътува заедно с всичките си подробности за Москва. Защото човекът, на когото си го дал, е луд и вече е бил започнал да полудява, когато си му предавал материалите.

Декер бавно се надигна от стола:

— Не ви вярвам! — прошепна той с кух глас.

— Защо тогава съм тук? Защо разказвам тези неща? Ако оставим настрана личните съображения, мислите ли, че ви разказвам всичко това просто така? Имате ли представа какъв шок би означавало за страната да разбере, че мозъкът на държавния й секретар е унищожен? Искам да ти напомня, капитане, че правото да бъдеш патриот не е изключително само твое. Нито е монопол на когото и да било от нас.

Известно време Декер гледаше втренчено Хейвлок, но накрая не издържа. Извърна се — широките му плещи някак се бяха свили под куртката.

— Вие ме излъгахте. Накарахте ме да кажа неща, които никога не бих казал.

— Такава е работата ми.

— Това е краят за мен. Свършен съм.

— Може би не още. Струва ми се, че в момента вие сте най-малко вероятният кандидат за човек, който представлява слабо звено в сигурността на Пентагона. Опарихте се в легендата и това е урок, който едва ли ще забравите. Никой не знае по-добре от мен колко убедителен може да бъде Матиас… Ние имаме нужда от помощ, а не от съдебна присъда. Отпращането ви в Лийвънуърт само ще даде повод за въпроси, на които никой не иска да отговаря. В момента се състезаваме на тъмно и вие можете само да ни помогнете.

Декер се обърна към Хейвлок и тежко преглътна; лицето му беше пепеляво.

— С всичко, което мога да направя. Как?

Майкъл стана от стола, заобиколи бюрото и се изправи очи в очи с офицера.

— Първо: нищо от това, което ви казах, не може да бъде повторено, където и да било.

— Господи, разбира се.

— Разбира се, че се разбира. Това би било все едно сам да си метнете примка на шията.

— Или по-скоро да я метна на страната. Правото на патриотизъм може и да не е лична привилегия, но аз наистина съм патриот, мистър Крос.

Хейвлок мина покрай масичката и дивана и едва сега осъзна, че Джена не е в стаята. Двамата решиха, че присъствието й няма да е от полза, и тя се качи горе. Всъщност тя самата настоя да не присъства. Той разсеяно разгледа надписа на някаква метална табелка на стената и проговори:

— Сега отново ще изкажа едно предположение, капитане. Струва ми се, че преди известно време Матиас е престанал да се среща с вас. Вярно ли е?

— Напълно. Опитвах се многократно да се свържа с него по телефона — не в Департамента, естествено — но въпреки молбите да му предадат той така и не ми позвъни в отговор.

— Не в Департамента ли? — запита Майкъл и се обърна към него. — Но вие сте се обаждали там. Това стана причината да ви открия.

— Само три пъти. Два пъти, за да го информирам, че в неделя ще има заседание в Пентагона, и един път, за да му предам, че ми се налага да постъпя в болница за няколко дни. Той прояви загриженост, но тогава ми каза никога повече да не се опитвам да се свържа с него в Държавния департамент.

— В такъв случай звънели сте във вилата му?

— И у дома му в Джорджтаун.

— Но това е било по-късно?

— Да. Звънях му вечери наред, но той не вдигаше телефона. Опитайте се да ме разберете, мистър Крос. Съзнавам какво съм извършил, съзнавам чудовищността на непростимата ми грешка. И нека бъда откровен: само допреди няколко минути изобщо не съжалявах за това, защото аз не мога да изменя на себе си — това, в което вярвам, е дълбоко вътре в мен. Но в онзи момент — преди пет или може би шест месеца — бях объркан, може би изплашен, не знам. Чувствах се като риба, изхвърлена на сухо.