Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— И на кого съм ги предал? Отговорете ми на този въпрос.

— Това няма значение.

— Има! Това е единственото, което има значение!

— Не сте имали пълномощията.

— Но онзи човек има всички пълномощия! — Гласът на Декер трепереше и той се опитваше да се овладее. — Настоявам да се обадите на държавния секретар Матиас по телефона веднага!

Майкъл се отдалечи от бюрото и телефона на него. Военноморският офицер забеляза посоката на движението му. Моментът беше подходящ за леко тактическо отстъпление.

— Аз действам по заповед, капитане — каза Майкъл и позволи в гласа му да се прокрадне нотка на неувереност. — Заповед на президента и няколко от най-близките му съветници. Държавният секретар не бива да бъде тревожен по този въпрос, при каквито и да е обстоятелства. Не бива да бъде информиран. Не знам защо, но такава е заповедта.

Декер направи една неуверена крачка, след това втора. В широко отворените му, трескави очи се виждаше как фанатизмът идва на помощ на отчаянието.

— Президентът? Съветниците…? За Бога, не можете ли сам да разберете? Естествено, че не искат да бъде информиран, защото той е прав, а те грешат. Те се страхуват, а той — не! Нима и за миг си мислите, че ако аз изчезна, той няма да разбере какво се е случило? Нима мислите, че той няма да се изправи срещу президента и съветниците му, за да се свалят картите? Говорите за Щаба на обединените командвания, членове на Камарата и сенатори. Господи, не ви ли хрумва, че той сам може да ги свика и да им демонстрира колко слаба, неефективна, колко неморална е тази администрация? И след това вече няма да има администрация! Тя ще бъде отхвърлена, смачкана!

— От кого, капитане?

Декер изправи широкоплещестото си тяло като осъден човек, който знае, че върховната справедливост ще му донесе помилване.

— От народа, мистър Крос. Народът на тази страна е признал титана. Те няма да му обърнат гръб, просто защото един недодялан политик и мекушавите му съветници искат това. Той няма да допусне това! Вече няколко десетилетия светът страда от липсата на велик лидер. Ние имаме такъв и светът го осъзнава. И моят съвет е наистина да се обадите на Ентъни Матиас по онзи телефон. Няма защо да говорите с него. Ще разговарям аз.

Хейвлок стоеше, без да помръдне, и когато заговори, в гласа му се долавяше нещо повече от неувереност:

— И вие смятате, че наистина може да се стигне до сваляне на картите? И президентът… може да си отиде чрез импийчмънт?

— Та погледнете Матиас! Нима се съмнявате? Имало ли е през последните трийсет години друг като него?

Майкъл бавно се върна при бюрото, отпусна се в стола и вдигна поглед към Декер.

— Седнете, капитане — покани го той.

Декер бързо седна на стола, който Хейвлок предвидливо бе поставил пред бюрото си.

— Използвахме доста остри думи и аз се извинявам за моите. Но вие трябва да ме разберете. Ние сме правите.

— Трябва ми нещо повече от това — проговори Хейвлок. — Известно ни е, че сте изнесли копия на стратегическите разработки на Комитетите за ядрени кризи — документи, които съдържат информация за всичко в нашите арсенали, както и разузнавателни сводки за най-значителното ни проникване в системите на Китай и Съветския съюз. Предавали сте тези данни на Матиас в продължение на месеци, но ние не разбрахме причините за вашите действия. Моля ви, кажете ми, обяснете логиката на всичко това. Защо?

— По най-очевидната причина на света! Всичко се свежда до ключовата дума, използвана в наименованието на тези комитети. Криза . Криза, мистър Крос, и пак криза! Реакция… реакция на едно , реакция на друго . Винаги реагираме на нещо, никога не започваме сами. Ние нямаме нужда от кризи. Не можем да си позволим враговете ни да вярват, че ние само ще реагираме в отговор на нещо . Имаме нужда от ръководна цел, трябва да им покажем, че разполагаме с такъв план, който ще доведе до тяхното пълно унищожение, само ако си позволят нещо. Нашата сила, нашето оцеляване не могат да продължат да се основават на отбраната, мистър Крос, те трябва да заложат на нападението! Ентъни Матиас разбираше това. Другите обаче не могат да погледнат истината в очите.

— И вие помогнахте да се разработи този… суперплан?

— С гордост мога да кажа, че имам принос — каза офицерът и бързо продължи, мислейки, че ще бъде помилван всеки миг: — Седях до него и часове наред обсъждахме всички варианти на развитие, всички възможности за реагиране от страна на Съветите или Китай, без да пропускаме дори и най-незначителните им ресурси.