Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

В полумрака се разнесоха три изстрела и куршумите се забиха в гипса и дървената ламперия над главата му. Той енергично се претърколи встрани и се натъкна на две безжизнени тела — дали това бяха Апахите? Единственото, за което мислеше в този момент, е, че не може да позволи на останалия жив да избяга. А в стаята имаше само двама живи — другото бе кръв, надупчени тела и трупове.

Касапница.

Къс откос раздра тишината и той усети разкъсващата горещина на куршума, който се заби в корема му. Болката обаче изигра странно въздействие върху него, което нямаше време да осмисли. Той усети само реакцията от това въздействие. Мозъкът му гневно експлодира, но това беше овладян гняв и целенасочена ярост. Беше губил и по-рано. Сега не можеше да си го позволи. Просто не можеше !

Той скочи по диагонал вдясно, стовари се в носилката на колелца, тласна я към сенките, откъдето се бе разнесъл откосът, чу удара й в нещо, бързо се изправи и държейки пистолета в двете си ръце, го насочи към ръката, която различаваше в полумрака. Стреля, докато в същото време в коридора зад затворената метална врата отекваха писъци. Сега трябваше да направи едно последно нещо. Едва тогава можеше да каже, че не е загубил.

Капитан трети ранг Томас Декер влезе в кабинета на „Пети стерилен“, ескортиран от двама служители на Службата за сигурност към Белия дом. Лицето му беше мрачно и той изглеждаше едновременно решителен и неспокоен. Широките плещи под добре скроената му синя униформа издаваха добра физическа форма, която се поддържаше не за забавление, а по принуда; тялото му бе малко вдървено, в движенията му липсваше плавност. Но Хейвлок не можеше да откъсне поглед от лицето му: то бе като застинала маска, готова да се напука и да се пръсне на парчета. Наглед силен и целеустремен, Декер беше сломен и колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие ужаса, който изпитваше.

Майкъл се обърна към служителите на Службата за сигурност:

— Много ви благодаря, джентълмени. Кухнята е вдясно, в края на коридора. Готвачът ще ви измисли нещо за ядене, каквото пожелаете. Сигурен съм, че прекъснах почивката ви за вечеря, а пък и не знам след колко време ще свършим. Можете да се обадите по телефона, на когото пожелаете, разбира се.

— Благодаря, сър — обади се мъжът отдясно на Декер, кимна на колегата си и двамата излязоха.

— Вие прекъснахте и моята вечеря и аз очаквам…

— Млъкнете, капитане — прекъсна го тихо Хейвлок.

Вратата се затвори и Декер направи няколко гневни крачки към бюрото, но гневът му беше прекалено пресилен и преигран. Беше гняв, който заместваше страха.

— Имам среща тази вечер с адмирал Джеймс в Пети военноморски окръг!

— Адмиралът беше информиран, че спешен проблем ще ви попречи да отидете на срещата.

— Това е възмутително! Искам обяснение!

— Това, на което имате право, е наказателната рота — изправи се от стола си Хейвлок, а Декер ахна. — И, струва ми се, знаете защо.

— Вие! — очите на офицера се разшириха; той едва преглътна и цветът изчезна от маската на лицето му. — Вие ми се обаждахте по телефона и задавахте различни въпроси! Разправяхте ми, че… един велик мъж… не можел да си спомни! Това е лъжа !

— Това е истината — отговори Майкъл простичко. — Но вие не можете да разберете и това ви изважда от равновесие. Това е единственото, за което мислите, откакто ви казах — защото знаете какво сте направили.

Декер отново се вцепени, веждите му се извиха, някаква пелена се спусна в погледа му. Той приличаше на пленник, който отказва да отговаря при разпита въпреки очакващото го изтезание.

— Нямам какво да кажа. Мистър Крос. Крос бяхте, нали?

— О, не — възрази Хейвлок. — Вие имате много неща за разказване и ще ми ги разкажете. Защото, ако не го направите, президентска заповед ще ви прати в най-дълбоката килия на Лийвънуърт и ключът ще бъде изхвърлен. Да ви изправим пред съда би било твърде опасно за сигурността на държавата.

— Аз не съм направил нищо лошо! Аз бях прав, ние бяхме прави!

— Щабът на обединеното командване и най-важните членове на Камарата на представителите и на Сената ще се съгласят — продължи Майкъл. — Това ще бъде един от редките случаи, когато чадърът на националната ни сигурност ще остане непроницаем.

Маската се пропука, лицето под нея се пръсна на парчета. Страхът отстъпи пред отчаянието и Декер прошепна:

— Какво смятат, че съм направил?

— В нарушение на военната ви клетва, както и на многото декларации за опазване на държавна тайна, които сте подписали, вие сте копирали голям брой от най-секретните документи във военната история на страната и сте ги изнесли от Пентагона.