Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Така е в началото на отвикването — прекъсна го Хейвлок. — След спирането на един от най-силните наркотици в света — Ентъни Матиас.

— Да, прилича на това. Дните с него бяха вълнуващи — имам великолепни спомени за тях. И после… връзката ми с величието се прекъсна. Мислех, че с нещо съм го разсърдил, че не е доволен от някой от материалите, които му носех. Не знаех, единственото, което знаех, бе, че съм отстранен без обяснение.

— Разбирам ви — каза Хейвлок, спомняйки си за онази вечер в Кан сюр Мер, когато не можа да се свърже с приятеля си, който се намираше на пет хиляди мили от него. — Изненадва ме, че не сте настояли за обяснение, че не е имало лична среща. Все пак поне обяснение той ви е дължал.

— О, не се наложи да го търся. То ми беше предложено.

— Какво ?

— Една вечер, когато за пореден път опитах безуспешно да се свържа с него, ми се обади някакъв човек. Много странен човек…

Продължителното иззвъняване на телефона прекъсна напрегнатата нишка на разговора. Хейвлок се втурна и вдигна слушалката, прекъсвайки неспиращия звън, който казваше съвсем ясно: извънредни обстоятелства .

— Обажда се Лоринг — каза напрегнат глас шепнешком. — Ранен съм. Няма опасност, но съм ранен.

— Къде се намираш?

— В един мотел на автомагистрала трийсет и седем, близо до Харингтън. Казва се „Фазан“. Бунгало дванайсет.

— Ще изпратя лекар.

— Много специален лекар, Хейвлок. Използвай някой от Дентън.

— Какво значи това?

— Трябваше да тръгна оттам. Спрях една полицейска кола…

— Полицейска…? Защо?

— Ще ти обясня по-късно. Всичко ще ти разкажа… Намери специален лекар и му кажи да си напълни чантата със спринцовки.

— За Бога, Чарли, говори по-ясно!

— Задържах един от онези кучи синове. Сега лежи гол, вързан за леглото — без капсули, без ножчета за бръснене. Хванах един от тях!

Хейвлок трескаво се обади няколко пъти по телефона, издавайки серия от заповеди, а капитан трети ранг Декер стоеше, без да помръдва, в другия край на стаята, наблюдаваше и безпомощно очакваше развоя на събитията. Беше информиран президентът, след което трябваше да бъде намерен един специален лекар, който трябваше да замине за Мериленд с хеликоптер, ескортиран от служители на „Сикрет Сървис“. За излитане се подготвяше и втори хеликоптер, но той щеше да изчака пристигането на Майкъл на летището в Куонтико на шест мили оттук. До там щяха да го съпроводят тримата служители на „Сикрет Сървис“, които бяха довели Декер в „Пети стерилен“. Последно Майкъл се обади на втория етаж — Джена все още чакаше там.

— Налага се да замина. Обади се Лоринг от Мериленд. Ранен е, но доколкото разбирам, задържал е един от пътешествениците — само не ме питай как. И още нещо — ти се оказа права. Информаторът е един. Той е тук и има да разказва още, затова слез долу и го поеми. Трябва да вървя… Благодаря.

Майкъл стана и се обърна към изплашения военноморски офицер:

— Една дама тръгва за насам и аз ви заповядвам — заповядвам ви, капитане — разкажете й всичко, което щяхте да разкажете на мене, и й отговорете най-пълно на всички въпроси, които ви зададе. Когато приключите, само ако тя разреши, можете да си вървите. Но след като се приберете у дома, няма да излизате под никакъв предлог. Ще ви наблюдават.

— Да, мистър Крос.

Хейвлок сграбчи сакото си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Сложи ръка на дръжката, спря и се обърна към Декер:

— Между другото, тя се казва мисис Крос.

Целият нисколетящ трафик бе отклонен и двата хеликоптера с рев се приземиха на частно летище в Дентън, Мериленд. Този от военноморската болница „Бетезда“ пристигна единайсет минути преди другия от Куонтико. Хейвлок изтича до служебната кола, изпратена за него от Анаполис. Шофьорът — мичман втори ранг — беше специално избран, защото добре познаваше пътищата по източния бряг на залива Чесапийк. Мичманът не знаеше нищо друго — но и никой друг не знаеше нищо, нито дори докторът, на когото бе наредено да се заеме най-напред с Лоринг и да не инжектира на пленника му нищо, преди да се появи „Пети стерилен“. Към мотел „Фазан“ бяха изпратени две полицейски коли, които трябваше да получат указания от „Сикрет Сървис“.

Макар името на мотела да събуждаше в съзнанието пасторалната картина на спокойно кътче, където хората се занимават със земеделие и лов, то нямаше нищо общо със запуснатите бунгала, подредени в редица далече от магистралата. Очевидно предназначението на мотела бе да служи като място за „отдих“ за не повече от час, а колите се паркираха на малки неасфалтирани паркинги, които не се виждаха от главния път. Управата се грижеше повече за приумиците на клиентелата си, отколкото за удобствата, и Лоринг беше направил добър избор. Един ранен човек, който не желае да се разбере за раните му, без багаж, но с пленник, когото иска тайно да скрие — такъв човек трудно би могъл да се регистрира в ярко осветения мотел от веригата „Хауърд Джонсън“.