Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Да.

— Защо?

— За да изпълня волята на Мак. За по-сигурно.

— Моля ви, върнете се на този момент.

Докторът се наведе напред.

— Той знаеше какво е причинил на Мидж и децата през всичките тези години и избра вариант, чрез който да компенсира отчасти вината си, да дари покой на душата си. Мидж вече беше стигнала до края — тя даже беше престанала да го моли. Беше му казала или да се махне от управлението, или да напусне къщата. — Рендолф спря за миг и поклати глава. — Мак знаеше, че не може да направи нито едното, нито другото, така че просто реши изобщо да се махне и точка.

— Нещо изпускате.

— Той имаше застрахователна полица на огромна сума, което предвид работата му — работа, за която застрахователната компания не подозираше — бе напълно разбираемо. Този вид полици не се изплащат при самоубийство. Проклет съм, ако можех да допусна Мидж и децата да не получат тази застраховка… Това е историята, мистър Крос. Вие направихте от него онова, в което се бе превърнал, а ние двамата с него го направихме малко по-добър.

Хейвлок изгледа лекаря, после седна в стола си, без да го изпуска от поглед.

— Дори да сте прав — започна той изморено — а, повярвайте не сте били прав нито тогава, нито сте сега — вие трябваше да разкриете истината пред управлението и те щяха да се съгласят с вашия вариант, защото последното нещо, което биха искали, е тази смърт да излезе във вестниците. Но вместо това вие решихте да потулите всичко, да загубите ценно време на много хора и да причините вреда, която просто не може да се измери.

— Какво, по дяволите, дрънкате? Само преди двайсет минути сам казахте, че бихте желали нещата да останат по моя начин. Вчера по телефона заявихте, че искате да запушите устата на някакви недоволни.

— Излъгах. Така, както и вие ме излъгахте. Но моето оправдание поне е, че знаех какво правя, а вие не знаете. Ако бяхте казали истината, ако я бяхте казали, макар и само на един човек, всяка минута от последния ден на Маккензи щеше да бъде поставена под микроскоп и нещо щеше да се установи, някаква връзка щеше да изплува отнякъде… А така дори яхтата не е била огледана. О, Господи!

— Вие май не ме чухте! — изрева лекарят с див поглед в очите и пламнало лице. — Мидж Маккензи беше поставила своя ултиматум! Той беше притиснат до стената. Както сам се изразихте, той не е можел да не действа, дявол да го вземе! И не е издържал!

— Без съмнение това е обяснението за алкохола.

— И когато се е напил, е взел окончателното си решение. Така е!

— Съвсем не е така — каза Майкъл и отново се изправи, чувствайки се по-стар от възрастния лекар пред себе си — и очаквам да се съгласите, но човек като Маккензи не би взел решение, докато е пиян.

— Глупости!

— Добре, нека ви попитам нещо. Предполагам, че от време на време пийвате и усещате въздействието на алкохола.

— Разбира се.

— Ще се съгласите ли да правите операция в такова състояние?

— Не, естествено, но не виждам връзката.

— Има връзка, д-р Рендолф. Защото, когато човек като Маккензи, като мен, бих могъл да спомена поне още двайсетина, е по време на операция, се чувстваме като хирурзи. Отбележете, че това, което правим, също се нарича „операция“. Още от първия ден в школата ни се набива в главите, че всеки наш рефлекс, всяко наблюдение, всяка реакция трябва да бъдат максимално прецизни, бързи и чисти. Нашите пружини са обтегнати… инструментите ни са добре наточени.

— Вие си играете с думите… вашите и моите! Мак не е участвал в операции.

— Ако онова, в което вярвате, е истина, това е операция, в която е заложил живота си.

— По дяволите, вие изопачавате всичко, което казах!

— Грешите. Защото се отнасям с уважение към думите ви… Толкова ли не можете да разберете, че Маккензи не би се самоубил по този начин, защото дигитоксинът би могъл да провали замисъла му! Тази мисъл е била недопустима за него, той е избягвал провалите в продължение на много години. И ако такова е било крайното му решение, той не би си позволил провал! Не виждате ли логиката?

Матю Рендолф седеше като поразен от гръм. С широко отворени очи, неподвижен поглед и присвити устни. Когато проговори, гласът му се беше снизил до шепот:

— Боже всемогъщи… — успя да промълви той и замлъкна. След това тихо и съвсем неочаквано стана от стола и замръзна неподвижен. Беше се превърнал в безпомощен стар човек, борещ се с голяма грешка, която не искаше да признае.

— Боже мой! — допълни той, свали очилата си и пое дълбоко въздух.