Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Неочакваната остра атака и фактът, че беше отправена с разговорен тон, беше доста неприятна.

— Това беше твърде силно изявление — каза Майкъл, а погледът му изучаваше лицето на доктора. — Бихте ли ми го обяснили? Доколкото ми е известно, никой не е опирал пистолет в челото на Маккензи, за да го накара да прави онова, което той вършеше.

— Не е било необходимо и ще ви обясня защо мисля така. Струва ми се, че вие имате схема, по която вкарвате наркотик в някой мъж, така че да се откаже от нормалния, продуктивен, разумен живот и да избере другия, в който той се събужда посред нощ, облян в студена пот, може би просто защото не е спал нормално последните няколко седмици. Или, ако съумее да заспи, първият по-остър звук го стряска и той се хвърля от леглото, за да се скрие; или пък посяга към пистолета.

— Представяте нещата много драматично.

— Но именно това направихте с него.

— Как по-точно?

— Вие го държахте на диета от напрежение, превъзбуда, дори треска — гарнирана с добри дози кръв, за да се поеме по-лесно.

— Сега вече е мелодраматично.

— Знаете ли как започна всичко при него? — продължи Рендолф, като че ли Хейвлок не беше казал нищо: — Преди тринайсет-четиринайсет години Мак беше един от най-добрите ветроходци по Източното крайбрежие, а вероятно и по целия Атлантик, и Карибите също. Той можеше да подуши полъха на новия вятър и усещаше теченията. Можеше да гледа звездите в небето, да върти руля през цялата нощ и да ви изведе на сутринта на мястото, където предварително е казал, че отива. Това си беше направо дарба… И тогава дойде войната във Виетнам и той се записа като морски офицер. Е, онези с фуражките бързо са разбрали, че са попаднали на нещо добро. И преди да изречете името на едно от онези непроизносими места, той вече превозваше хора и товари по крайбрежието и навътре по реките. Там започна всичко. Той беше най-добрият; можеше да разчита дори местните им карти и да откарва всеки на мястото, на което той пожелае.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Това означава само, че по принцип трудно разбирате. Той откарваше наказателни отряди и саботажни групи в тила на врага. Цяла флотилия от малки съдове беше под неговото командване — той сам беше една цяла тайна флотилия. И тогава…

— Какво тогава?

— Един ден той престана да превозва онези, за да се превърне в един от тях.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Там треската го докосна за пръв път. Хората, които преди не бяха нищо повече от карго за него, се превърнаха в негови приятели, с които заедно правеше планове, редом, с които воюваше, които умираха пред очите му. Той продължи да прави това цели двайсет и осем месеца, докато накрая го раниха и беше върнат у дома. Мидж го очакваше — те се ожениха и той реши да завърши право. Обаче не го свърташе на едно място. Още след първата година той прекъсна и започна да преговаря с различни хора във Вашингтон. Някаква част от него жадуваше за онази лудост… Господи, даже не знам как я наричате.

— Това няма особено значение — прошепна Хейвлок. — Знам какво имате предвид.

Докторът погледна Майкъл с тежък поглед.

— Може би наистина знаете. Може би точно затова тук… Както много други хора, Мак се върна от онази война променен — не външно, а дълбоко в себе си. В него имаше гняв, какъвто по-рано не бях забелязвал, изпитваше необходимост да се състезава за най-високия залог, който можеше да измисли. Не беше в състояние да се задържи на едно място повече от двайсет минути, да не говорим за усвояването на тънките моменти в правото. Трябваше непрекъснато да се движи.

— Да, знам — прекъсна го Майкъл неволно.

— А вие, копелета от Вашингтон, знаехте точно какво да му подадете. Как да му върнете възбудата, напрежението. Обещахте му най-добрата — или, защо не, най-лошата — комбинация, която можахте да измислите, и направихте залога толкова висок, че никой нормален не би го погледнал. И през цялото това време му втълпявахте, че е най-добрият, най-добрият, най-добрият ! Той живееше от това… което в същото време го разкъсваше на части.

Хейвлок сплете ръце, силно ги стисна, усещайки, че нещо едновременно дълбоко го е трогнало и разгневило. Но в момента не можеше да сподели нито едното, нито другото — в момента имаше нужда от информация.

— И какво трябваше да направим ние… вашингтонските копелета… тогава? — попита той спокойно.

— Толкова глупав въпрос наистина може да зададе само един от вас, кучи синове.

— Ще ми отговорите ли все пак?