Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Днес е много разстроен, мистър Крос — каза тя с познатия му нежен, но настойчив глас. — Най-добре ще е директно да пристъпите към въпроса, по който идвате. Той мрази да му се губи времето.

— Аз също — отвърна Майкъл. Жената го съпроводи до вратата с орнаменти в дъното на офиса й. Тя почука два пъти — не един или три пъти, а точно два пъти — и застана гордо изправена, сякаш готова да откаже да й завържат очите преди екзекуцията.

Причината за стоицизма й скоро стана ясна. Вратата се отвори и се показа висок, строен, ъгловат мъж със снопче сива коса, която обграждаше голо теме, но с живи и нетърпеливи очи зад металните рамки на очилата. Д-р Матю Рендолф имаше мощна фигура и напомняше донякъде Савонарола с дългите си красиви ръце, еднакво пригодни да държат вила, факла или скалпел. Той погледна през секретарката си и излая — очевидно не говореше.

— Крос?

— Да.

— Закъсня с осем минути.

— Часовникът ви избързва.

— Може би. Влез. — И едва сега погледна секретарката, която пристъпи встрани. — Никой да не ни прекъсва — инструктира я той.

— Да, д-р Рендолф.

Лекарят затвори вратата и кимна към стола пред голямото, отрупано с книжа бюро.

— Седни — каза той — но преди да го направиш, искам да се убедя, че не носиш една от онези проклети записващи машини със себе си.

— Имате думата ми.

— И колко струва тя?

— А вашата?

— Ти ми се обади. А не аз на тебе.

Хейвлок поклати глава.

— Не нося нищо, с което да записвам разговора ни, по простата причина че той може да навреди на нас в много по-голяма степен, отколкото на вас.

— Възможно е — изсумтя Рендолф и мина зад бюрото си, докато Майкъл се настаняваше. — Но може и да не е така. Ще видим.

— Много обещаващо начало.

— Недей да остроумничиш, младежо.

— Извинявам се, ако е прозвучало именно така. Но аз наистина го мисля. Ние сме изправени пред проблем, който се надявам да разрешим окончателно с ваша помощ.

— Значи ли това, че преди съм отказал да го направя?

— Нека се изразя така: ние имаме някои въпроси и честно казано, може би има основание те да бъдат зададени, защото могат да бъдат притеснителни не само от политическа, но и от морална гледна точка в определени сфери на разузнавателната ни общност. Някой може дори да излезе с тези неща в печата. Ето това е проблемът ни.

— Тъкмо това искам да чуя — кимна лекарят и нагласи очилата си така, че да може да гледа над стоманените рамки. — Проблемът ви. Кажете го най-сетне.

Хейвлок разбра. Рендолф искаше Белият дом да признае някаква вина, преди той да признае каквато и да е своя. Следователно колкото по-сериозно прозвучеше първото признание на Хейвлок, толкова по-склонен би бил Рендолф да бъде обсъждана собствената му грешка.

— Известно ли ви е с какво се занимаваше Маккензи?

— Познавам Мак и семейството му от четиридесет години. Родителите ни бяха близки приятели, а и трите му деца са родени тук, в този център. Аз лично съм ги израждал, а е много вероятно да съм извадил на бял свят и жена му, Мидж.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Би следвало да е. Аз съм се грижил за семейство Маккензи през по-голямата част от техния живот и това се отнася за Стив като млад, а после и като възрастен — поне дотогава, докогато вие му позволихте да живее като възрастен. Всъщност, за да бъда по-точен, ще кажа, че през последните три години аз повече проверявах работата на лекарите от „Уолтър Рийд“, които в по-голямата си част са много добри. Човек трудно можеше да каже, че четири от белезите му са от куршуми.

— В такъв случай знаете — уточни Майкъл и кимна.

— Аз му казвах да се махне оттам. Господи, повтарях му го в продължение на последните пет, може би вече шест години. Напрежението, на което беше подложен, бе ужасно… и ми се струва, най-тежко беше за Мидж. Той летеше от единия край на света до другия и никога не знаеше дали ще се върне, макар и да не бих казал, че той я държеше в течение на работата си… не беше такъв човек… Да, мистър Крос, аз знаех с какво се занимава Стив… не подробностите, длъжността му или нещо такова, но знаех, че не е ежедневно седене зад бюрото, както е при вас например.

— Странно — тихо проговори Хейвлок, който наистина долови нещо странно. — Аз никога не съм мислил за Маккензи като за човек, който има жена и деца и в чието минало няма нищо необикновено. — Той не беше от ония, които са родени да оцеляват. Защо беше решил да се захване с това?

— Може би именно заради това бе толкова добър. На пръв поглед изглеждаше като среден, преуспяващ симпатичен служител… нещо доста подобно на вас например. Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили.