Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Значи вчера сутринта е гледал телевизия?

— Преди това да се случи. Искам да кажа, че мониторът беше изтеглен пред бюрото му. След това го е върнал на мястото му… преди… До последния миг не е можел да изневери на навиците си. Искаше хората да бъдат по-добри, отколкото са, искаше правителството да е по-добро.

— А имаше ли някакви бележки на бюрото му, от които да се разбере какво точно е наблюдавал?

— Не, нищо. Това сякаш беше финалният му жест — да остави този свят по-подреден, отколкото го беше заварил. Никога не съм виждала бюрото му по-подредено.

— Сигурен съм, че е така.

— Извинете?

— Нищо. Просто се съгласих с вас… Разбрах, че сте била в обедна почивка, но имаше ли някакви хора наблизо, около вратата на кабинета му, които биха могли да видят някой да влиза или излиза?

— О, полицията също се интересува по този въпрос, мистър Крос. Там, наоколо, винаги има много хора; освен това обедните ни почивки са по различно време, защото се провеждат разговори с хора в друг часови пояс, но никой не е видял нещо необикновено. Всъщност по това време там не е имало кой знае колко хора. Имаше оперативка за секретарите в един и трийсет, така че повечето от нас…

— Кой беше насрочил оперативката, мис Андрюс?

— Изпълняващият длъжността председател за този месец, но после той каза, че не бил го правил, затова просто поседяхме и пихме кафе.

— Писмено ли ви уведомиха за оперативката?

— Не, просто някой каза това сутринта. Често става така, бих казала, че обикновено е така.

— Благодаря ви. Помогнахте ми много.

— Това е такава загуба, мистър Крос. Такава ужасна загуба.

— Знам. Довиждане. — Хейвлок затвори телефона и без да откъсва поглед от него, промълви: — Нашият човек е добър. Невидимата боя.

— Нищо ли не научи от нея?

— Напротив. Бредфорд се е вслушал в съвета ми. Излязъл е да се обади от телефонен автомат, за да се свърже, с когото му е било необходимо. Така номерът, който ни интересува, ще остане загубен в няколкото милиона телефонни обаждания по мрежата.

— И нищо друго?

— Може би още нещо. — Майкъл се обърна към Джена замислен и леко намръщен: — Виж дали няма да намериш вчерашен вестник тук. Искам да знам имената на всички старши служители на Държавния департамент, които са били интервюирани по сутрешните телевизионни програми. Но това е налудничаво. Мисля, че последното нещо, за което е мислел Бредфорд, е била телевизията.

Джена намери вестник. Никой от Държавния департамент не се беше появявал по телевизията предишната сутрин.

Окръг Талбот, Мериленд, разполагаше в лицето на Д-Р Матю Рендолф с известен лекар, но в същото време трябваше да се примири и с присъствието на един изключително неприятен човек. Роден в семейство, което беше натрупало състояние по Източното крайбрежие, възползвал се от всевъзможни привилегии, което включваше най-добрите училища и клубове, притежаващ практически неограничени средства, той въпреки това оскърбяваше всеки и всичко при упражняване на професията си.

Когато навърши трийсетте, след като беше завършил „Джон Хопкинс“ magna cum laude и бе натрупал опит като патолог и хирург в щатската болница на Масачузетс и впоследствие Ню Йорк, той реши, че не може да приложи таланта си по най-добър начин сред сковаващата, политизирана обстановка на нормалните болници. За него решението беше просто: той изнуди привилегированите богаташи на Чесапийк, добави сам два милиона и откри собствен медицински център с петдесет легла.

Заведението беше управлявано в неговия стил, което означаваше една твърде откровена диктатура. При приемането на болни се прилагаше едно практично правило: богатите плащаха луди пари за оказваните им услуги, а бедните получаваха финансови отстъпки, но след като минеха през унижението да предоставят доказателства за бедността си и да изслушат лекция колко е грешно да си лентяй. Все по-голям брой бедни и богати обаче се смиряваха с тези оскърбления, защото с течение на годините центърът „Рендолф“ беше спечелил репутация, която нямаше равна на себе си. Лабораторното му оборудване беше най-доброто, което можеше да се купи с пари; щедро заплатените лекари на щат бяха измежду най-умните випускници на най-добрите университети; гостуващите хирурзи и патолози идваха от цял свят, а професионализмът на техническия и средния медицински персонал, чиито заплати далече надвишаваха средните, беше много над нормалното болнично равнище. Казано накратко, лечението в центъра „Рендолф“ бе превъзходно от медицинска гледна точка и задоволително от чисто човешка. Единственият начин нещата да станат още по-добри, бе да се изхвърли непоносимата персона на шейсет и осем годишния Матю Рендолф. Имаше хора обаче, които изтъкваха, че най-сигурният начин да се повреди плуващ кораб в бурно море е да се откъсне винтът, защото бученето му дразнело ушите. И специално в случая с Рендолф, ако се изключеше смъртта му — която изглеждаше малко вероятна през следващите няколко века — физическото му изхвърляне беше единственият начин той да бъде отстранен оттам.