Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Единственото, което ще каже, е, че изпълняваш специална задача за президента.

— Може ли да се промени?

— По какъв начин?

— Че изпълнявам рутинна задача. Например че анализирам архивите на проведени заседания с цел попълване архива на Белия дом по различни въпроси.

— Но ние разполагаме с хора, които непрекъснато се занимават с това. То по същество е политическа дейност: как някой е защитавал дадена теза, защо даден сенатор ни напада и как да му попречим да опита отново.

— Отлично, поставете ме тогава сред тълпата.

— Вече си там. Късмет… Макар че сигурно ще имаш нужда от нещо много повече от обикновен късмет. Нашият свят има нужда от нещо повече от късмет. Понякога ми се струва, че имаме нужда от някакво чудо, за да оцелеем още една седмица… Както и да е, дръж ме в течение. Наредил съм да ме свързват с мистър Крос, независимо с какво съм зает в момента.

Секретарката на Бредфорд, някоя си Елизабет Андрюс, си беше у дома, все още под въздействието на шока от сензационната смърт на своя началник. Безброй журналисти й телефонираха и тя покорно и с тъга преразказваше събитията от вчерашния ден, до момента, когато репортерката на едно клюкарско издание, която беше обърнала внимание на семейното положение на Бредфорд, си позволи да намекне за сексуални мотиви.

— Гадна кучка — каза Елизабет, преди да тръшне слушалката.

Хейвлок позвъни само двайсет минути по-късно и Елизабет Андрюс не бе склонна да повтаря многократно разказаното още веднъж. Тогава той помоли да му се обади в Белия дом, когато се почувства по-добре, и хитростта сработи. Телефонът в кабинета му във Феърфакс позвъня само шест минути след като Майкъл беше прекъснал разговора с нея.

— Много се извинявам, мистър Крос. Много ми е трудно в момента, а някои репортери са направо непоносими.

— Ще бъда възможно най-кратък.

Тя му разказа за случилото се вчера сутринта, като започва от ненадейното излизане на Бредфорд от кабинета му, когато тя току-що беше дошла на работа.

— Изглеждаше ужасно. Очевидно не бе спал цялата нощ и беше изтощен, но мисля, че имаше още нещо. Някаква маниакална енергия го беше изпълнила… беше възбуден по някакъв повод. Виждала съм го такъв много пъти, разбира се, но вчера беше някак по-различен. Дори говореше по-високо от обикновено.

— Това може да се е дължало на изтощението, което често дава подобна реакция — подсказа Хейвлок. — Компенсаторен механизъм, който се включва, защото човек усеща слабост.

— Може би, но аз не мисля така. Знам, че може да прозвучи страшно, но ми се струва, че той вече е бил взел решението… Ужасно е наистина, но аз вярвам в това. Сякаш беше въодушевен, сякаш очакваше момента, когато това ще се случи. Сигурно ще прозвучи зловещо, но той излезе малко преди десет, като каза, че ще отсъства само няколко минути, но аз сега си мисля, че е слязъл на улицата, за да погледне нагоре към онзи прозорец… и си е помислил „Да, това е!“.

— А няма ли друго обяснение? Защо например да не е отишъл да се види с някого?

— Не, не мисля. Попитах го дали отива в друг офис, за да знам къде да му прехвърля телефонните обаждания, но той ми каза, че излиза да вземе глътка въздух.

— Не спомена ли защо е останал през нощта?

— Каза само, че е работил, за да навакса изоставането по някакъв проект. Напоследък доста пътуваше…

— Вие ли организирахте транспорта?

— Не, обикновено го правеше сам. Както знаете, той често… вземаше някого със себе си. Беше разведен, всъщност няколко пъти вече. Беше много потаен човек, мистър Крос. И мисля, че беше и много нещастен човек.

— Какво ви кара да мислите така?

Мисис Андрюс се замисли и продължи с твърд глас:

— Емъри Бредфорд беше изключително умен, но не беше достатъчно оценен. Преди да се реши да каже истината, такава, каквато я виждаше, той имаше голямо влияние в този град, но когато аплодисментите утихнаха, всички се отдръпнаха от него.

— Вие отдавна ли работите при него?

— От доста време. Всичко стана пред очите ми.

— Можете ли да ми дадете примери на отдръпването на хората, за което споменахте?

— Разбира се. Ще започна с това, че непрекъснато го игнорираха за неща, в които той имаше голям опит. Освен това той често пишеше писма, в които коригираше различни влиятелни хора — сенатори, конгресмени, техните секретари — допуснали глупави грешки при интервюта или на пресконференции, но едва ли един на десет реагираше или отговаряте с благодарствено писмо. Той обичаше да гледа сутрешните телевизионни програми, когато стават най-големите гафове — точно както бе направил вчера, почти до самия си край — и да диктува, както той се изразяваше, уточнения. Те винаги бяха в сдържан тон, внимателни, никога агресивни и макар много от уточненията му да биваха използвани впоследствие, той не получи нито една благодарност.