Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ще си помагаме един на друг… през целия си живот. Аз също им повярвах.

Тя отнесе плика на дивана, седна, отвори го и извади няколко папки от него. Бяха номерирани; тя взе първата, бавно се облегна и разгледа предмета в ръцете си като нещо ужасно, но свято. Отвори папката и се зачете.

Хейвлок не беше в състояние да помръдне и да се концентрира. Той седеше вдървен в креслото, буквите пред очите му бяха размити, думите — лишени от смисъл. Някакви образи от онази страшна нощ се стрелкаха в съзнанието му и се взривяваха в главата му. Както тогава я бе гледал да умира, така сега тя ставаше свидетелка на хода на оголените мисли в един третиран мозък — неговия мозък, неговите най-интимни емоции — и също наблюдаваше как той умира.

Фразите, писъците отново изплуваха в съзнанието му, но сега и тя ги чуваше. Сигурно беше така, защото сега тя затвори очи и затаи дъх, а ръцете й трепереха. Но продължаваше да чете нататък… и по-нататък. Приключи с третата папка и той изведнъж осъзна, че го гледа втренчено. В ушите му оглушително звучаха писъците — гръмотевици на непоносима жестокост, ек от непростими грешки. Предателство.

Бързо си отивай! Бързо умри! Напусни ме бързо! Ти никога не си била моя. Ти си била лъжа, а аз съм обичал една лъжа, но ти никога не беше част от мен!… Защо направи това с нас? С мен? Ти беше единственото нещо, което имах, а сега се превърна в моя личен ад… Умри, иди си!… Не! За Бога, нека умра с теб! Искам да умра… но няма да умра заради тебе!… Само заради мен самия, не, противно на мен самия! Никога заради теб. Ти ми се отдаде, но аз получих една проститутка, аз обладах една проститутка… аз повярвах в една проститутка. Една отвратителна мръсна проститутка!… О, Господи, улучиха я! И пак. Иди при нея! За Бога, иди при нея! Прегърни я!… Не, само не при нея! Свърши се! Свърши се, вече е история и аз повече няма да слушам лъжи. О, Боже, тя пълзи, пълзи в пясъка като ранено, кървящо животно. Жива е! Иди при нея! Прегърни я! Облекчи агонията й… ако трябва дори с куршум! Не! — Отиде си. Вече не мърда, има кръв по ръцете и в косата. Мъртва е, но и част от мен е мъртва. И все пак това вече е минало, както са минало онези… ранните дни… Боже мои, сега я теглят, влачат пронизаното убито животно. Кой? Кои са те? Виждал ли съм… снимки, досиета… не, това няма значение. Знаят ли какво направиха? Знае ли тя? Убийици, проститутка!… Моята единствена любов. Сега това е минало, вече е минало. Убиецът си отиде… любовта също. А проклетият глупак пак оцеля .

Беше свършила с документа. Остави последната папка на масичката пред себе си и се обърна към него. Плачеше мълчаливо.

— Толкова много любов и такава омраза. Омраза и към самия себе си. Не ме принудиха да мина през това, което ти си преживял… не знам, може би дори е по-лесно, макар и по-озадачаващо, да бъдеш жертвата. Но когато удивлението се смени с гняв, тогава аз изпитах същото като теб. Мразех те силно, мразех и себе си заради тази омраза и не можех… просто не можех да забравя любовта, която знаех, знаех, че беше съществувала между нас. Не можеше да е фалшива, тя беше толкова силна, че не можеше да е изцяло фалшива. Но там, на границата, бях обладана от гняв, както и по-късно на летището в Кол де Мулине, когато реших, че си дошъл да ме убиеш. Да ме убиеш с жестокостта, която показа към жената на кея в Чивитавекия. Мернах лицето ти през илюминатора на самолета и — ако има Господ, нека ми прости — видях в тебе врага. Това беше краят на любовта ми.

— Помня — каза Майкъл. — Видях погледа ти и запомних омразата в него. Опитах се да извикам, опитах се да ти кажа, но ти не можеше да ме чуеш, аз сам не можех да се чуя от рева на самолетния двигател. Но онази нощ очите ти бяха най-страшното оръжие, което някога съм виждал. Усещах, че едва ли ще имам куража да погледна в тях отново и ми се струва, че донякъде това винаги ще бъде истина.

— Само в спомените ти, Михаил.

Телефонът иззвъня. Хейвлок не му обърна внимание. Не можеше да свали погледа си от Джена. На третото позвъняване той вдигна слушалката.

— Да?

— Хейвлок?

— Г-н президент.

— Получи ли информацията за Емъри? — запита Беркуист и в гласа му се долавяше тъга и изтощение, макар също и опит да събере сили.

— Изобщо не е онова, което ми е необходимо.

— Това, което ти е необходимо, е свръзка. Ще избера някой тук, в Белия дом, някой с необходимите пълномощия — човек, на когото мога да се доверя. Ще трябва да му бъде разказано всичко, но мисля, че от това не може да се избяга. Бредфорд си отиде и ти имаш нужда от легално действаща свръзка.