Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Добре. Пътуваш утре с обедния полет на „Конкорд“. Ще бъдеш французин в състава на делегацията ни в ООН. Ще хвърлиш документите в първата тоалетна на летище „Кенеди“.

— Благодаря ти. Сега за посредника. Кой е той?

— Аз ще му се обадя, но той може да откаже да говори с тебе.

— Обади му се. Кой е той?

— Един човек на име Хенделман. Джейкъб Хенделман. От Колумбийския университет.

Един мъж с лепенки на бузите седеше зад малката масичка пред подиума в подземната зала за стратегически разработки на Белия дом. Кожата на квадратното му лице беше изопната от шевовете, скрити под кафявите лепенки, и приликата му с робот бе зловеща. Потиснатият монотонен глас, с който отговаряше на поставените му въпроси, допълнително подсилваше образа на човек, който не е съвсем на себе си, но полага върховни усилия да се овладее. Истината беше, че е изплашен: агентът наблюдател от Кол де Мулине бе още по-стреснат преди трийсет и пет минути, когато комисията, пред която се намираше, бе в пълен състав. Тогава бяха четирима, сега са само трима. Президентът се бе оттеглил. Той наблюдаваше от малка кабина зад подиума, през стъклена стена, която представляваше част от стената на залата и беше неразличима от нея. В залата се произнасяха неща, недопустими в негово присъствие, и той не можеше да бъде свидетел на обсъждането на заповед за ликвидиране, която е трябвало да бъде изпълнена в някакъв планински проход в Алпите, нито на спуснатите инструкции, в които бе използван термин като „неспасяем“.

Краят на разпита още не се виждаше и помощник държавният секретар Емъри Бредфорд се опитваше да изясни съществените моменти, докато посланик Брукс и генерал Холярд си водеха бележки под парещата светлина на настолните лампи.

— Нека уточним това — каза Бредфорд: — Вие сте присъствали като наблюдател и единствен сте имали контакт с Рим. Правилно ли съм разбрал?

— Да, сър.

— И сте абсолютно сигурен, че никой друг от екипа не е бил в контакт с посолството?

— Да, сър. Не, сър. Аз бях единствената свръзка. Това е рутинната процедура и не само по съображения за сигурност, а и за да не се допусне погрешно интерпретиране на разпорежданията. Един човек предава заповедите, един човек ги приема.

— И въпреки това твърдите, че Хейвлок е идентифицирал двама от включените в екипа като специалисти по експлозивите — факт, който не ви е бил известен?

— Да, не ми беше известен.

— Но като оперативен наблюдател…

— Агент наблюдател, сър.

— Извинявам се. Като агент наблюдател не трябваше ли да знаете за това?

— При нормални обстоятелства, да.

— Но вие не сте го знаели и единственото обяснение, което можете да ни предложите е, че новопривлеченият — корсиканец на име Ричи — е наел двамата въпросни мъже.

— Това е единственото обяснение, което мога да предположа. И то ако Хейвлок е бил прав, ако не е лъгал.

— В отчетите за операцията при Кол де Мулине се изтъква, че по същото време в близост до моста са станали множество експлозии. — Бредфорд преглеждаше напечатаната страница пред себе си. — Включително мощна детонация на пътя, която е избухнала приблизително дванайсет минути след сблъсъка, убила трима италиански войници и четири цивилни лица. Очевидно Хейвлок е знаел какво говори и не ви е лъгал.

— Не мога да знам, сър. Бях в безсъзнание… изтичаше ми кръвта. Този кучи… Хейвлок ме насече.

— Надявам се, получавате необходимите медицински грижи? — намеси се посланик Брукс, вдигайки поглед от жълтите листа на бележника под лампата.

— Мисля, че да — отвърна агентът и разтри с дясната си ръка китката на лявата там, където беше стоманената верижка на хронометъра му. — Но докторите не са сигурни дали раните не се нуждаят от пластична операция. Мисля, че имам нужда от това.

— Това те знаят най-добре, разбира се — изкоментира държавникът.

— Аз съм… ценен, сър. Без подобна хирургична намеса ще остана белязан… сър.

— Убеден съм, че помощник-секретарят Бредфорд ще предаде вашите виждания в Уолтър Рийд — успокои го генералът, четейки бележките си.

— Значи твърдите, че не сте виждали лицето на име Ричи — продължи Бредфорд — преди брифинга в Рим, до момента, в който екипът е трябвало да излети за Кол де Мулине. Вярно ли е това?

— Да, сър. Не, сър. Никога не го бях виждал. Той беше нов.

— И не го видяхте, когато се върнахте в съзнание след събитията на моста?

— Не го видях.

— Не знаете къде е отишъл?