Scott Pratt - Несправедливост за всички

— Тичай да ги хванеш! — прошепвам и пускам нашийника.

Кучето се хвърля в тъмнината, сякаш е изстреляно от оръдие.

Чувам оглушителен изстрел след три секунди, последван от жалостиво квичене. Каролайн изпищява. Първото, което ми идва наум, е, че някой от семейството на Брайън Гант е дошъл да си отмъсти. Мятам се на леглото и гася лампата. Чувам кучето да скимти някъде в къщата. Хващам Каролайн за ръка.

— Не издавай и звук — прошепвам й и я дръпвам към гардероба между спалнята и банята.

В ъгъла на гардероба стои полуавтоматична пушка „Ремингтън“. Винаги я държа заредена. Пръстите ми я намират и свалят предпазителя.

Помагам на Каролайн да се скрие под дрехите и кашоните с лице към вратата. Подавам й оръжието.

— Остани тук. Пушката е готова за изстрел. Трябва само да натиснеш спусъка. Когато се върна, ще кажа нещо, преди да вляза. Ако влезе някой друг, пръсни му черепа.

— Къде отиваш? — отчаяно прошепва тя.

Не иска да я оставям сама.

— Отивам да очистя копелето, което нахлу в дома ми и застреля кучето ми.

Кипя от гняв. Това е моята къща. Късна нощ е. Жена ми е ужасена. Проклет да съм, ако позволя на нападателя да се измъкне жив. Промъквам се тихо в спалнята и вземам деветмилиметровата берета от чекмеджето. Проверявам пълнителя и го пъхвам обратно вътре. Пистолетът е зареден, а аз съм готов, макар че сърцето ми бие лудо и ръцете ми треперят леко. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се съсредоточа.

Остави ги да дойдат при теб. Който е стигнал чак дотук, ще измине и останалата част от пътя, за да се добере до теб.

Клякам на пода до тоалетката и се вслушвам. Чувам трясък, после мърморене. Идват от кухнята. Престъпникът се е ударил в ъгъла на масата.

Още една минута, която ми се струва цяла вечност в тъмнината, и чувам скърцането на пода. Майната му. Не мога да чакам повече. Запълзявам по корем към звука. Надниквам зад ъгъла и виждам чифт крака — две тъмни сенки встрани от кухненската маса. Но нищо друго. Ако се изправя, ще се изложа на куршумите му. Изчаквам още няколко секунди, за да се уверя, че е сам. Облягам лакти на пода и се прицелвам между краката на стол. Човекът отново си мърмори. Намира се на около пет метра от мен.

Пламъчето от дулото е ослепяващо, а трясъкът раздрусва тъпанчетата ми. Мъжът изкрещява и се просва на пода. Чувам как оръжието му изтраква на плочките и се изплъзва от него. Скачам и се втурвам към нападателя. Протягам ръка и светвам лампата, когато профучавам покрай нея. Пистолетът му лежи до крака ми и аз го изригвам настрани. Кретенът е проснат на пода и стене. Стиснал е коляното си с ръце и пръстите му са почервенели от кръвта. Обзема ме диво желание да притисна беретата към слепоочието му и да натисна спусъка. Пристъпвам към него. Вдигам крак, забивам го в рамото му и го обръщам по гръб.

— Ти?!

Завъртам се към спалнята и изкрещявам:

— Каролайн, ела тук!

Тя пристига след няколко секунди, стиснала пушката, и тръгва предпазливо към мен. Поглежда мъжа на пода и ченето й увисва.

— Способна ли си да простреляш това лайно, ако помръдне?

Тя кима утвърдително. Погледът й ми показва, че е решена на всичко.

Завъртам се и излизам в коридора, който води към стаята на Джак. Рио лежи на няколко стъпки от вратата. Под гърдите му се е образувала малка локвичка кръв. Коленича до него. Дишането му е затруднено, но очите му са отворени. Погалвам го по ушите и той изстенва.

— Ще се оправиш, приятелю. Всичко ще е наред.

Преглеждам го набързо. Куршумът е влязъл в рамото му и е счупил крака. Трябва да спра кървенето. Свалям си фланелката и я увивам стегнато около раната. Кървенето намалява, но трябва да заведа кучето на ветеринар.

Ставам и той изскимтява.

— Веднага ще се върна. Не ни напускай.

Втурвам се обратно в кухнята, където Каролайн все още стои, насочила пушката към нападателя. Грабвам мобилния и набирам номера на доктор Джеймс Крук. Той се грижи за животните ми от години и е свикнал да го будят. Вдига на петото позвъняване и му разказвам какво е станало. Той обещава да дойде веднага.

Връщам се бързо в кухнята. Мъжът се е търколил настрани, но сега гледа към мен. Ръцете му още са обвити около лявото му коляно. Каролайн стои с насочена към главата му пушка.

— Кървя — тихо казва Лий Муни.

Усещам силната миризма на алкохол във въздуха. По-рано, когато посетихме дома му, вече беше пиян, но сигурно е продължил да се налива, което е довело до малоумното му решение, че аз трябва да умра.