Scott Pratt - Несправедливост за всички

— Нищо, което да е странно. Не е свалил никакви вируси, не е копирал или унищожил файлове. Не е използвал компютъра като пълномощно. Изглежда, че само се е огледал и е излязъл.

— Все пак ми се иска да поговоря с него — каза Анита. — Знаете ли кой е?

— Ако предположим, че е „той“, знам къде е компютърът му — отговори Телър. — Не си направих труда да търся собственика на адреса, защото знаех, че вече сте арестували заподозрения.

— Телър отвори доклада, намери страницата, която търсеше, и я постави пред Анита.

— Ето го — посочи той.

Анита изпита познатия прилив на адреналин, който получаваше винаги, когато разрешаваше някой случай.

— Благодаря ви — каза тя, като се надигна и взе доклада.

— Какво? Тръгвате ли си? — извика Телър. — Просто така? Толкова добре се разбирахме.

— Трябва да вървя. Предстои ми работа.

— Стой, момче, стой.

— Почти девет часът е и вече е тъмно.

Излизам на терасата и затварям вратата зад себе си. Рио стои от другата страна с блеснали очи и маха с опашка. Обича вечерния ни ритуал. Държа стара топка за тенис и я хвърлям колкото се може по-надалеч в задния двор. Отварям вратата и той изскача навън.

— Тичай да я донесеш, Рио.

Той се втурва надолу по стълбите, а аз се облягам на парапета и гледам. Едва го виждам, когато започва да търси топката. Тича напред-назад из двора, забил нос в земята. Винаги успява и след няколко минути се връща на терасата с топката в уста.

— Браво, Рио, добро момче.

Той пуска топката в краката ми и аз я вземам. Хвърлям я отново в тъмнината. Той ще тича и търси цяла нощ, ако остана тук с него. Докато го наблюдавам, Каролайн излиза на терасата и ми подава телефона. Обажда се Бейтс.

— Облечи костюм — казва той. — Ще мина да те взема след двайсет минути.

— Костюм? Къде отиваме?

— Да се видим с един важен човек.

— Кой?

— Просто се облечи. На път съм.

Неохотно изпълнявам нареждането му. Той спира пред къщи след малко и се качвам в БМВ-то. Бейтс дава на заден ход, без да каже и дума, и след няколко минути вече сме на път към Джоунсбъро.

— Е, кога ще ми кажеш къде отиваме? — питам.

— Очаква ни натоварена нощ. Просто се отпусни и се кефи на возенето.

След малко той отбива БМВ-то в скъп жилищен район, наречен „Хълмовете“. Кварталът представлява последен писък на модата сред богатите, пълен е с елегантни къщи, заобиколени от невероятно игрище за голф. Никога не съм влизал в някоя от къщите в „Хълмовете“, но познавам няколко човека, които живеят тук. Един от тях е Лий Муни.

Бейтс отбива на алеята пред огромен бял палат. Изключва двигателя и отваря вратата.

— Идваш ли, или задникът ти залепна за седалката? — пита той.

— Това къщата на Муни ли е?

— Разбира се.

— Не мисля, че съм добре дошъл тук.

— Никой от двама ни няма да е добре дошъл след няколко минути. А сега си извади задника от колата и ме последвай. Не искаш да пропуснеш това.

Качваме се на предната веранда и Бейтс звънва. Лий Муни отваря вратата след минута, облечен в тъмносин халат от коприна и пантофи. Мирише на алкохол. Видът на лицето му, когато познава Бейтс, е смесица от объркване и тревога.

— Какво искаш, шерифе?

В същия миг вижда и мен и побеснява.

— Какво прави той тук?

— Трябва да поговорим насаме — казва Бейтс.

— За какво?

— Важно е. Нямаше да съм тук, ако не беше.

— Тук сме достатъчно насаме. Кажи какво искаш.

— Ако ме накараш да стоя тук на верандата, ще ти кажа това, което трябва да ти съобщя, достатъчно високо, така че и съседите и жена ти да ме чуят — кресва Бейтс. — И повярвай ми, няма да е добре за теб.

Муни се оглежда нервно и отваря вратата. Отстъпва назад, за да минем, препъва се леко и се опира на вратата.

— Спомняш си къде е кабинетът ми, нали? — казва той.

— Да — отговаря Бейтс.

— Качвайте се. Идвам след секунда.

Муни изчезва по коридора, а Бейтс ме повежда по широко стълбище. Оглеждам се наоколо възхитено: мрамор, корнизи от черешово дърво, висок като в катедрала таван, скъпи картини, огромен полилей във фоайето. Винаги съм чувал, че съпругата на Муни е изключително богата, а като се съди по къщата, слухът се оказва верен. Влизаме в кабинет, обзаведен с меки кожени мебели и скъпо дърво. Вдясно от мен стои голямо черешово бюро, а вляво — кожено канапе. Бейтс и аз се настаняваме на канапето.

— Той е доста пиян — отбелязвам.

— Без майтап! Помислих си, че ще падне по задник, когато влязохме.