Scott Pratt - Несправедливост за всички

— Може и да няма. Дори ако се окаже, че той е бащата Хана може да се е опитвала да изнуди баща му.

— Хана не би изнудвала никого. По никакъв начин.

— Сигурен ли си? Толкова добре ли я познаваше, че да твърдиш това без съмнение?

— Сигурен съм.

Бейтс допива кафето си, става и взема плика.

— Ще видим, братко Дилард. Ще те уведомя какво са казали момчетата от лабораторията веднага щом получа отговор.

Час по-късно съм обратно у дома, седнал на ръба на леглото, и почиствам раната на Каролайн. Тя почти не ми говори откакто вечерях тайно с Рита и тази сутрин не ми е казала и дума още.

— Нещо не е наред ли? — питам, като започвам да попивам. — Адски си мълчалива.

— Не, Джо. Всичко е прекрасно. Обичам да лежа тук, а ти да се ровиш в кошмарното място, което навремето бе гърдата ми. Особено обичам миризмата. Много е секси, нали?

— Не е толкова лошо, бебчо. Нямам нищо против.

— Нямаш нищо против? Много мило, Джо. Толкова се радвам, че ти нямаш нищо против.

Гласът й е саркастичен, което определено е лош знак, тъй като Каролайн рядко се държи саркастично. Продължавам да се трудя по раната безмълвно и се чудя дали ще ми каже какво има наум, или ще трябва да я подтикна. Не ми се налага да чакам дълго.

— Къде беше снощи? — пита тя.

Има неща, които понякога не споделям с нея, но никога не съм я лъгал. Решавам се на компромис.

— Вечерях с приятел.

— Кой приятел?

— Стар приятел. Има ли значение?

— Ами онзи ден? Също като снощи. Прибрах се у дома, а теб те нямаше. Имаше само кратка бележка: „Ще се върна след малко.“

— Отидох да се видя с някого. Какво ти става?

— А тази сутрин? Излезе рано, но не отиде във фитнеса.

— Пих кафе с Бейтс.

— Защо?

— Защо не?

— Защото вече не работиш за прокуратурата. Защо тогава ще пиеш кафе с шерифа?

— Не знам. Нямах какво друго да правя.

— Престани!

Каролайн е разстроена. Завърта се настрани и бута ръката ми. Стиска ме за китката с всичка сила.

— Защо не можеш да ми отговориш? Какво криеш?

— Не крия нищо, Каролайн.

— Престани да ме лъжеш!

— Не лъжа.

— Любовна връзка ли имаш?

Едва не падам от леглото. Не мога да повярвам на ушите си. Каролайн и аз сме женени повече от двайсет години и никога дори не ми е идвало наум да й изневеря.

— Да не си откачила? Разбира се, че нямам връзка.

— Тогава къде беше снощи?

— Казах ти. Вечерях с приятел.

— Кой приятел, по дяволите? Кой приятел?

Свеждам очи. Налага се да й кажа.

— Рита Джоунс.

Тя скача от леглото и изфучава в банята.

— Знаех си! Знаех си!

Ставам бавно и я последвам. Ако й обясня вечерята с Рита, ще се наложи да й обясня много повече неща.

Не знам защо още не съм й казал за Хана. Предполагам, че просто не исках да я разстройвам. Тя се бори с рака от толкова дълго време, че вероятно прекалено много я защитавам. Но трябваше да съм наясно, че ме познава доста добре.

Вратата на банята е заключена. Чувам я да плаче вътре.

— Каролайн, не е каквото си мислиш.

— Стой далеч от мен! Мразя те!

— Отвори вратата и ми позволи да ти обясня.

— Какво да ми обясниш? Как чукаш друга жена?

— Хана е мъртва, Каролайн. Опитвам се да помогна на Бейтс да разбере кой я е убил. Рита ни помогна, това е всичко. Нуждаехме се от ДНК проби от няколко човека в службата. Обадих й се и я помолих да ги събере за мен. Снощи се срещнах с нея и взех пробите. Това е всичко. Съжалявам, че не ти казах досега. Моля те, отвори вратата.

Плачът спира и след няколко секунди чувам как Каролайн се движи от другата страна на вратата.

— Хана е мъртва? — изплаква тя.

— Бейтс я намери онзи ден. Но няма да го сподели с никого, докато не разберем какво е станало.

— Знаех си, че е мъртва. Знаех го още в нощта, когато ми каза, че е изчезнала.

— Отвори вратата, Каролайн! Моля те.

— Защо трябваше да вечеряш с Рита? Защо просто не взе пробите от нея?

— Знаеш каква е Рита. Черпих я вечеря и я заведох у дома. Това е всичко, кълна се.

— Завел си я у дома?

— Беше прекалено пияна, за да шофира.

— Опита ли се да те свали?

— Няколко пъти.

— Обеща ми, че няма да пазиш тайни от мен, Джо. Обеща ми!

— Знам. Съжалявам.

— Не бих те винила, знаеш — казва тя през вратата. — Имам предвид, че ще те убия, но няма да те виня. Аз съм изрод.

— Обичам те, Каролайн. И нищо никога няма да промени това.

Чувам изщракването на ключалката и вратата бавно се отваря. Каролайн седи с отворен халат и сълзи по бузите й. Толкова е красива и уязвима, че и аз едва не се разплаквам.