Джозеф Файндер - Параноя

Съкращения. Мор по работните клетки.

„Тъжно — помислих си. — Добре дошъл в живота по върховете“.

Годард вече се бе разположил край кръглата маса във вътрешния си кабинет заедно с Пол Камилети и още един човек — прехвърлил петдесетте, плешив, със старомоден кариран сив костюм и вратовръзка, избрана от някой супермаркет. Най-забележителното у него бе грамадният студентски пръстен на дясната му ръка. Познах го: Джим Колвин, главен директор на „Трайон“ по оперативните въпроси.

Стаята беше със същите размери като външния кабинет на Годард, тоест три на три метра, така че с нас четиримата и голямата кръгла маса бе наистина тясно. Поздравих, усмихнах се неспокойно, седнах на стола до Годард и оставих пред себе си документа на Бейн и голямата чаша кафе с лого на „Трайон“, която ми бе дала Фло. Извадих бележник с жълти листа и химикалка и се приготвих да си водя бележки. Годард и Камилети бяха по ризи с къс ръкав. Годард, изглежда, бе забравил някъде вечното си поло. Изглеждаше състарен и по-уморен от последния път, когато го бях видял. На врата му висяха очила с половинки стъкла. Естествено в черни рамки. На масата бяха разстлани няколко броя на „Уолстрийт Джърнал“ — на единия някой бе маркирал карета текст в жълто и зелено.

Седнах. Камилети ме изгледа намръщено и попита:

— Кой е този?

Не ми прозвуча точно като „Добре дошъл“.

— Не помниш ли господин Касиди?

— Не.

— От съвещанието за „Маестро“. Предложението за военните.

— А… новият ти помощник — каза Камилети без никакъв ентусиазъм. — Е, добре дошъл в кризисния щаб, Касиди.

— Джим, това е Адам Касиди — представи ме Годард. — Адам, запознай се с Джим Колвин, директора ни по оперативните въпроси.

— Здравей, Адам — каза Колвин.

— Обсъждахме тоя проклет материал в „Джърнал“ — ненужно ме осведоми Годард. Най-вече какво да правим с него.

— Ами… — дълбокомислено започнах аз — това си е просто една статия. Малка буря, която без никакво съмнение ще се разкара след ден-два.

— Глупости — сряза ме Камилети и ме изгледа с поглед, толкова смразяващ, че за миг се изплаших да не се вкаменя. — Това не е кой да е вестник, а „Джърнал“. И материалът не е къде да е, а на първа страница. И се чете не от този или онзи, а от всички — членове на бордове, инвеститори, аналитици… от всички! Това е катастрофа.

— Не е добре — учтиво се съгласих и се зарекох вече да си държа устата затворена.

— Стига с този „Джърнал“ — изпъшка Годард. — Ще го неутрализирам с предложение до „Ню Йорк Таймс“ за ексклузивно интервю „на четири очи“. Ще им предложа, да кажем, темата за… някои съображения по важни за бранша въпроси. Ще захапят.

— Става — каза Камилети. — Наистина е важно да не протестираме прекалено кресливо. Нали не искаме „Джърнал“ да излезе с втора част и да оплеска имиджа ни още повече.

— На мен ми се струва, че репортерът на „Джърнал“ е разговарял с вътрешни хора — обадих се аз, забравил за решението си да мълча като риба. — Имате ли някаква представа как е изтекла информация?

— Получих гласова поща от някакъв репортер преди два дни, но бях извън страната — призна Годард. — Така че останах „без коментар“.

— Може да е търсил и мен… трябва да проверя гласовата си поща — неохотно каза Камилети. — Но със сигурност не съм му се обаждал.

— Не мога да си представя как някой в „Трайон“ съзнателно ще стане участник в тази игра — сърдито каза Годард.

— Може да е някой от конкуренцията — предположи Камилети. — Уайът например.

Никой не ме погледна. Не бях сигурен дали другите двама знаят, че съм дошъл от „Уайът“.

Камилети продължи:

— Тук има голям фрагмент, в който се цитират някои от контрагентите ни — „Бритиш Тел“, „Водафон“, „ДоКоМо“ — относно забавянето на новите ни мобилни телефони. Кучетата отказват да ядат кучешка храна. Любопитно как някакъв шибан репортер в Ню Йорк знае къде да намери „ДоКоМо“ и се е обадил чак в Япония? Няма начин да се добере до тях без помощ от „Моторола“, „Уайът“ или „Нокия“.

— Както и да е — заключи Годард, — станалото — станало. Работата ми не е да се занимавам с медиите, а да ръководя тази проклета компания. А този шибан анализ, колкото и предубеден и несправедлив да е… всъщност дали всичко е толкова ужасно?… Като изключим закопаващото заглавие, какво ново казва материалът? Всяко тримесечие постигаме планираните финансови показатели, понякога даже обявяваме малко по-добри. Уол стрийт ни обича. Окей, нямаме растеж в приходната част, но не е ли болна цялата индустрия! Тук долавям повече злорадство, отколкото истина. Но цялата тази дивотия как сме изправени пред първото ни тримесечие на червено от петнайсет години насам — разпалено продължи Годард — е абсолютна измислица и…