Джозеф Файндер - Параноя

Имах силни съмнения, че Камилети измисля тази история и че на практика баща му — никакъв учител, а пенсиониран инвестиционен банкер — си живее в някое охранявано ваканционно селище и се скъсва да играе голф, но очите на Камилети блестяха.

— Адам — каза Годард, — ти, предполагам, ме разбираш, нали?

За момент се почувствах като елен, застинал в светлината на фаровете. Беше очевидно какво очаква да чуе от мен Годард. Но след няколко секунди трескав размисъл поклатих глава:

— Не мен ми се струва — казах бавно, — че ако не го направиш сега, след година вероятно ще трябва да съкратиш повече хора. Така че… заставам на страната на господин… на Пол.

Камилети се пресегна и ме потупа по рамото. Сепнах се. Не исках да изглежда, сякаш съм избрал на чия страна да застана… още повече че се изправях срещу моя бос. Новата ми работа не започваше по най-добрия възможен начин.

— Какви условия предлагаш да им дадем? — с въздишка попита Годард.

Камилети се усмихна.

— Четири седмици компенсация вместо предизвестие.

— Без значение колко дълго е бил всеки с нас? Не. Две седмици за всяка година стаж при нас, плюс две допълнителни седмици за всяка година от десет нагоре.

— Това е безумие, Джок! На няколко души ще се наложи да платим над годишна заплата, та дори и повече.

— Това не е компенсация — промърмори Джим Колвин, — а благотворителност.

Годард сви рамене.

— Или ще съкращаваме при тези условия, или изобщо няма да съкращаваме. — Той ме изгледа скръбно: — Адам, ако някога излезеш на вечеря с Пол, не го оставяй да избере виното. — После се обърна отново към своя финансов магьосник. — Ти искаш съкращенията да влязат в сила, считано от първи юни, така ли беше? — Камилети кимна предпазливо. — Някъде в главата ми се върти смътният спомен, че подписахме договор за едногодишно предизвестие с „Кейбъл Сайн“, които купихме миналата година, и че този договор изтича на 31 май. Предишния ден. — Камилети сви рамене. — Добре, Пол, става дума за хиляда работници, които ще получат по една месечна заплата плюс едномесечна компенсация за всяка прослужена година… ако ги уволним на предния ден. Което са си добри пари. Този един-единствен ден означава огромна разлика за тези хора. Сега те ще получат двуседмична заплата.

— Юни е тежък месец — край на тримесечие…

— Не ме интересува. Няма да направя това. Съжалявам. Направи го 31 май. Що се отнася до всичките ни служители, които имат неизползвани опции, ще им отпуснем дванайсет месеца, през които да решат дали ща ги използват. Самият аз доброволно намалявам заплатата си на… един долар. Ти какво ще кажеш, Пол?

Камилети се усмихна неспокойно.

— Ти все пак имаш много повече опции от мен.

— Правим това веднъж — отсече Годард. — Правим го веднъж и го правим както трябва. Не искам да режа два пъти.

— Разбрано — съгласи се Камилети.

— Добре — пак въздъхна Годард, — понякога човек няма особен избор. Въпреки това искам да съгласувам това решение с целия управленски екип и да чуя възможно най-много мнения. Освен това ще трябва да предупредим инвеститорите. Ако се размирише по начина, по който не се съмнявам, че ще стане, ще запиша уеб обръщение към личния състав на компанията… и ще го пуснем утре, веднага след затваряне на борсата. По същото време ще направим и официалното съобщение. Не искам нито дума да напуска тази стая преди това… ще бъде страшно деморализиращо.

— Ако предпочиташ, съобщението мога да направя аз — предложи услугите си Камилети. — Така ръцете ти ще останат чисти.

Годард го изгледа гневно.

— Няма да ти възложа това. Отказвам. Досега решенията са били мои — аз обирах лаврите, за мен бяха славата и кориците на списанията. Значи моя ще бъде и вината. Не може да бъде иначе.

— Предложих го, защото досега все ти си правил всякакви декларации. Ще те опекат на шиш…

Годард сви рамене, но му личеше, че приема нещата тежко.

— Предполагам сега ще ми излезе прякор от рода на Годард Секирата или нещо подобно.

— Мисля, че Джок Неутрона звучи по-добре — обадих се и за пръв път тази сутрин Годард се усмихна.

Излязох от офиса на Годард с облекчение, но едновременно с това бях и угрижен.

Бях оцелял след първото си съвещание с него и бях успял да не изглеждам глупак. Но бях научил голяма вътрешна тайна, истинска информация от кухнята, която щеше да промени живота на много хора.

Аз обаче бях взел решение да не я съобщавам на Уайът и хората му. Това не беше част от задачата ми, не влизаше в описанието на „трудовата ми характеристика“. И нямаше нищо общо с тайните проекти на „Трайон“. От мен не се очакваше да съобщавам абсолютно всичко на хората, които ме ръководеха. Всъщност те не знаеха, че зная. При това положение щяха да научат за съкращенията в „Трайон“ заедно с всички останали.