Джозеф Файндер - Параноя

Ангажиран с тези мисли, излязох от асансьора на трети етаж в крило „A“, за да видя останало ли е нещо за обяд, когато видях към мен да се насочва познато лице. Висок мършав млад мъж, някъде към трийсетте и лошо подстриган, ми извика, докато влизаше в празния асансьор:

— Ей, Адам!

Кимнах и продължих да вървя, но лицето ми пламна.

Казваше се Кевин Грифин, непринуден, макар и налудничаво изглеждащ бивш мой колега, доста добър баскетболист. Играехме с него на двойка, докато бях в „Уайът Телекомюникейшънс“. Той работеше в отдел продажби и се занимавате с рутери. Помнех го — зад неугледната му фасада се криеше един много умен и много амбициозен човек. Винаги подобряваше личните си показатели и не пропускаше да се пошегува с мен за незаинтересуваното ми отношение към работата.

С други думи — човек, който знаеше кой съм в действителност.

— Адам? — настоя той, застинал на прага на асансьора. — Адам Касиди! Какво правиш тук?

Нямаше как да го игнорирам, така че се обърнах. Беше мушнал ръка върху датчика на вратата и й пречеше да се затвори.

— О… Кевин — казах, — тук ли си вече?

— Да, в продажбите. — Изглеждаше възбуден, сякаш ставаше дума за среща със съученици след много години. После понижи гласа си: — Теб не те ли изритаха от „Уайът“ заради онова парти, а? — И заговорнически се изкиска.

— Нее… — възразих, като се запънах за секунда, опитвайки се да изглеждам едновременно безгрижен и развеселен. — Беше просто недоразумение.

— Аха. — Но в гласа му се долавяше съмнение. — И къде си сега тук?

— Все същата история — отговорих му неопределено и побързах да приключа: — Е, радвам се, че се видяхме. Съжалявам, бързам.

Когато вратата на асансьора тръгна да се затваря, той се обърна и ме изгледа с любопитство.

Което не беше никак добре.

Нямах представа как да постъпя.

Кевин Грифик знаеше отлично, че не съм работил по „Лусид“ в „Уайът“, а още по-добре знаеше, че не съм никакъв супергений. Той знаеше истинската история. Вероятно в този момент беше на работното си място и трескаво ме търсеше в интранета на „Трайон“, за да се удиви, че ме вижда там в ролята на оперативен помощник на президента и главния изпълнителен директор. Колко ли време щеше да мине, преди да се разприказва, да започне да пита колегите си и да им разказва всякакви истории? Пет минути? Или пет секунди?

Как, по дяволите, можа да се случи това, и то след внимателното планиране и подготовка от хората на Уайът? Как бяха допуснали „Трайон“ да вземе на работа човек, който без никакъв проблем можеше да саботира цялата им схема?

Огледах се замаян… бях слязъл в кафето и стоях пред щанда за закуски. Така и така бях тук, взех си сандвич с шунка и кашкавал — имах нужда от протеини, — както и диетично пепси, после се върнах в кабинета си.

Джок Годард разговаряше в коридора с някой от директорите. Бяха недалеч от моята врата. Той прехвана погледа ми и вдигна показалец, за да ми покаже, че иска да говори с мен. Спрях на разстояние, за да изчакам да свършат разговора си.

След минута-две Джок сложи ръка на рамото на другия — изглеждаше угрижен — и ме поведе към офиса ми.

— Значи… — почна той, докато сядаше на стола за посетители. Единственото друго място, където можех да седна, бе зад бюрото ми, което ми се струваше немислимо — все пак той беше проклетият изпълнителен директор на цялата компания, — но нямах избор. Седнах, усмихнах му се неуверено и зачаках какво ще ми каже. — Бих казал, че издържа с отличие — обяви Годард. — Поздравления.

— Така ли? Аз пък реших, че съм направил първата си и последна издънка — признах си чистосърдечно. — Мразя да заемам нечия страна.

— Затова си при мен. О… не за да заемаш страна срещу мен. А за да не се страхуваш да казваш истината в очите на хора, облечени с повече власт.

— Това не беше истината — опитах се да уточня. — Беше просто мнението на един човек. — Дали не прекалявах?

Годард разтри очи с късите си пръсти.

— Най-лесното нещо на света за един директор — и едновременно с това най-опасното, — е да загуби контакт с реалността. Никой никога не иска да ми сервира неподправената истина. Всеки иска да ми се хареса. И всеки има своите задкулисни планове. Обичаш ли историята?