Джозеф Файндер - Параноя

— Той…

— Жив е. Господи, за старец има солиден запас от съпротивителни сили.

— Той ли те одра така? — попитах и посочих лицето му.

Антоан кимна и се усмихна смутено.

— Отказа да се качи в линейката. Каза, че му нямало нищо. Половин час го увещавах и накрая трябваше да го вдигна и да го хвърля в колата. Само се надявам да не съм изгубил прекалено много време, докато реша да ги извикам.

Появи се дребничък тъмнокож млад мъж в зелена манта и попита:

— Вие ли сте синът?

— Да…? — отговорих и едновременно попитах и аз.

— Аз съм доктор Пател. — Беше на моята възраст — може би беше стажант.

— Ммм… ще оживее ли? — попитах.

— Да. Баща ви се е простудил, това е. Но дихателната му система няма никакви резерви. Така че дори незначителна простуда може да е много опасна.

— Може ли да го видя?

— Разбира се — каза той, отстъпи до завесата и я дръпна. Някаква сестра тъкмо слагаше система на баща ми. На лицето му имаше маска. Изглеждаше все същият, може би малко смален и по-блед от обикновено. Беше свързан към цял куп монитори.

Той вдигна ръка, смъкна маската от лицето си и каза отпаднало:

— А бе… престарават се.

— Как сте, господин Касиди? — попита го доктор Пател.

— О, страхотно — не сдържа сарказма си баща ми. — Не си ли личи?

— Е, все пак сте в по-добро състояние от болногледача ви.

Антоан се бе промъкнал да види какво става. На лицето на баща ми се изписа непознато за него изражение на вина.

— О… Извинявай, Антоан.

Антоан, който схвана, че по-убедително извинение от това няма да получи, изпита видимо облекчение.

— Научих си урока. Следващия път ще се боря безкомпромисно.

Баща ми се усмихна като шампион от свръхтежка категория.

— Този господин ви е спасил живота — опита се да му обясни ситуацията доктор Пател.

— Така ли? — попита баща ми недоверчиво.

— Без никакво съмнение.

Баща ми леко наклони глава, за да погледне Антоан в очите.

— И защо го направи?

— Не исках толкова скоро пак да си търся работа — сопна му се Антоан.

Доктор Пател тихо ми обясни:

— Рентгеновата снимка на гърдите му е нормална… за неговото състояние, разбира се. Левкоцитите са осем и пет, което също е в нормата. Анализът на кръвта му показва, че е на прага на респираторна недостатъчност, но засега сме го стабилизирали. Поставили сме го интравенозно на антибиотици и стероиди и ще му наситим кръвта с повече кислород.

— А маската… за какво е? Кислород?

— Казва се небюлайзър. Албутерал и атровент, бронходилататори. — Той се наведе и нагласи маската върху устата и носа на баща ми. — Вие сте истински борец, господин Касиди.

Баща ми само примигва.

— Слабо казано — дрезгаво се изсмя Антоан.

— Извинете ни. — Доктор Пател дръпна завесата и тръгна по коридора. Последвах го, а Антоан остана при баща ми. — Пуши ли още? — остро попита доктор Пател. — Свих безпомощно рамене. — Пръстите му са жълти от никотин. Това е абсолютно безотговорно, разбирате ли?

— Зная.

— Той се убива сам.

— Ако не умре от това, ще умре от нещо друго.

— Но така ускорява процеса.

— А може би точно такава е целта му — казах.

Първия си официален ден на работа при Годард започнах след безсънна нощ, през която не бях мигнал и за секунда.

Прибрах се от болницата в новия си апартамент към четири сутринта и отхвърлих съблазнителната идея да дремна за час, защото знаех, че ще се успя, а това в никой случай не бе най-доброто начало с човек като Годард. Вместо това взех душ, избръснах се и прекарах няколко часа в интернет — четях за конкурентите на „Трайон“ и се пулех над последните технологични новини в News.com и Slashdot. После се облякох — избрах лек черен пуловер (най-близкото в гардероба ми до любимото на Годард черно поло), меки бежови панталони и кафяво сако рибена кост — една от няколкото неофициални дрехи, избрани за мен лично от екзотичната секретарка на Уайът. Погледнах се в огледалото — изглеждах като пълноправен член на личната свита на Годард. Позвъних на момчето от паркинга и му наредих да изкара поршето.

Портиерът на смяна рано сутрин и късно вечер — времето, когато излизах или се прибирах — беше около четиридесет и пет годишен латино, казваше се Карлос Авила. Имаше странен, трудно излизащ от гърлото му глас, сякаш току-що е глътнал нещо остро и още не може да го преглътне. Мисля, че ме харесваше, може би защото не го гледах отвисоко, както, предполагам, правеха всички останали обитатели на блока.