Джозеф Файндер - Параноя

На излизане от тоалетната, където се постарах, колкото можах, да ликвидирам най-издайническите следи от разлятото кафе, в резултат на което панталоните ми бяха влажни и смачкани, минах покрай стойката с вестници в крило „A“ — главната сграда, — където продаваха местните вестници плюс „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“, розовия като сьомга „Файненшъл Таймс“ и естествено „Джърнал“. Купчинката му вече бе останала наполовина, а все още бе едва седем сутринта. Явно всички в „Трайон“ се бяха заинтригували. Не се съмнявах, че някой вече е изпратил по имейла каквото можеше да се копира от сайта на вестника.

Главната секретарка на Годард, Фло, вече ми бе изпратила информация за новия ми кабинет. Точно така, не работна клетка, а истински кабинет с размерите на този на Джок Годард (и на Нора и Том Лундгрен). Беше малко по-нататък по коридора от офиса на Годард, в който, както във всички останали кабинети на началници, все още бе тъмно. Не и в моя.

Новата ми административна помощничка — разбирай секретарка — Джослин Чан седеше зад бюрото си в помещението пред кабинета ми. Беше четиридесетгодишна величествено изглеждаща етническа китайка в безукорен син костюм. Имаше идеално оформени вежди, късо подстригана черна коса и малка уста с извити устни, върху които бе прясно положено влажно изглеждащо червило с прасковен цвят. В момента поставяше стикери върху разделителите на кутия за сортиране на кореспонденция. Когато се приближих, тя вдигна поглед, свила устни, и ми подаде ръка.

— Вие сте господин Касиди, нали?

— Адам — информирах я. Не знаех дали не допускам първата си грешка. Дали не трябваше да поддържам дистанция, да бъда официален? Струваше ми се нелепо и ненужно. В крайна сметка не наричаха ли всички тук директора „Джок“? Освен това бях наполовина на възрастта й.

— Аз съм Джослин — представи ми се и тя. Имаше малко безизразен глас с леко носов бостънски акцент, който не очаквах да чуя от нея. — Радвам се да се запознаем.

— И аз също. Фло каза, че сте тук отдавна. — Уф!… Грешка — жените не обичат да им се говори така.

— Петнайсет години — предпазливо каза тя. — Последните три работих за Майкъл Гилмор, вашия предшественик. Преназначиха го преди две седмици и аз бях в… безтегловност.

— Петнайсет години. Отлично. Ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми окажете.

Тя кимна, без усмивка, без емоция, без нищо. След това забеляза вестника под мишницата ми.

— Нали няма да споменете за това пред господин Годард?

— Всъщност исках да ви помоля да го сложите в рамка като подарък за него. За кабинета му.

Тя ме изгледа продължително и изплашено. След това на устните й изпълзя лека усмивка.

— Това е шега — сети се тя. — Нали?

— Да.

— Извинявам се… Господин Гилмор нямаше кой знае какво чувство за хумор.

— Няма нищо. И аз няма да остана запомнен като голям шегаджия.

Тя пак кимна, несигурна как да реагира.

— Добре. — Погледна часовника си. — Имате среща с господин Годард в седем и трийсет.

— Него още го няма.

Тя пак погледна часовника си.

— Ще дойде. Всъщност готова съм да се обзаложа, че току-що е влязъл в кабинета си. Той е много точен. О… вземете това. — И ми подаде много официално изглеждащ документ, сигурно стотина страници, подвързан в някаква синя кожа. На корицата пишеше: „БЕЙН & КОМПАНИЯ“. — Фло каза, че господин Годард би искал да се запознаете с това преди срещата ви.

— Която е след… две и половина минути?

Тя сви рамене.

Беше ли това първото ми изпитание? Нямаше никакъв начин да прочета дори една страница от неразшифруемия текст на документа преди срещата, а определено нямах намерение да закъснявам за нея. „Бейн & Компания“ бяха високоценена и скъпо струваща компания за мениджмънт и консултантски услуги, където наемаха младежи на моята възраст, младежи, знаещи по-малко и от мен самия, после ги експлоатираха, докато ги превърнеха в идиоти, като ги принуждаваха да обикалят компании, да пишат отчети и да фактурират хиляди долари за фалшивата си мъдрост. Отчетът в ръцете ми бе озаглавен „Тайната на «Трайон»“. Прегледах го по диагонал и видях по страниците всички познати ми клишета и модни думички: „добре смазана управленска система“, „предимство пред конкуренцията“, „отлично отработени вътрешни процедури“, „неефективност на инвестициите“, „неоптимален растеж“, „минимизиране на непроизводствените разходи“, дрън, дрън, дрън… — и схванах, че не е нужно да чета, за да ми е ясно какво се пече.