Джозеф Файндер - Параноя

Сменихме темата от тениса към клуба, но аз бързо се измъкнах и от тези плитчини от опасение да не ми се наложи да разказвам защо и как съм се озовал там точно онзи ден. След това преминахме на голф и така стигнахме до почивките през лятото. Тук нямаше какво особено да предложа за себе си, така че тя бързо схвана разликата между нас, но прие това за напълно нормално. Все пак нямаше да се жени за мен, нито да ме запознава с баща си, а аз не исках да си измислям семейство и произход, защото това вече щеше да е прекалено. Освен това не се налагаше — тя ме приемаше такъв, какъвто си бях. Разказах й някои истории за времената, когато бях работил в тенис клуб, после за нощните смени на бензиностанцията. Това я накара да се чувства малко неловко с привилегирования си статус и тя ме излъга как родителите й я били карали да изкарва по някой долар през лятото „в компанията, където работи татко“ — пропусна да спомене, че „татко“ е изпълнителният директор на въпросната компания. Освен това знаех със сигурност, че никога не е работила в тази компания. Летата си прекарваше в ранчото на свой познат в Уайоминг, на сафари в Танзания, в компанията на други две жени в апартамент в Париж, за който плащаше „тате“, и освен това като стажант в музея на Пеги Гугенхайм на Канале Гранде във Венеция. Едно нещо беше сигурно — не беше помпала бензин в чужди коли.

Когато спомена „компанията, където работи татко“, се стегнах за очакваното продължение „А ти къде работиш и с какво се занимаваш?“. Но то не последва — искам да кажа, остана за по-нататък. Дори се изненадах, когато тя сама повдигна въпроса по доста странен начин, някак на игра:

— Е — въздъхна тя, — сега сигурно трябва да поговорим за това кой къде работи, нали?

— Ами…

— След това ще можем безкрайно да си разказваме кой какво прави през деня. Значи аз… аз съм в съвременните технологии, окей? А ти… почакай, не ми казвай… — Стомахът ми се сви. — Ти си… собственик на птицеферма.

Това ме накара да се изсмея високо.

— Как се сети?

— Точно така — фермер, който кара порше и носи „Фенди“.

— Всъщност това е „Зеня“.

— Както и да е. Ти си мъж и сигурно най-много от всичко ти се иска да говориш за работата си.

— Не е точно така. — Модулирах гласа си така, че да звучи простодушно искрено. — Предпочитам да живея с мига и да не мисля за друго, освен за ежедневните си грижи. Не знам дали си чувала, но има един виетнамски будистки монах, който живее във Франция, казва се Тич Нат Нан, и той казва…

— Боже мой, не! — възкликна тя. — Това е просто невероятно! Не мога да повярвам, че знаеш за Тич Нат Нан!

Всъщност не бях чел нищо написано от него, но след като видях колко негови книги е поръчала от „Амазон“, проверих на няколко будистки сайта що за човек е.

— Естествено — казах небрежно, сякаш като всички хора на света и аз бях чел събраните му съчинения. — „Чудото не е да ходиш по вода, чудото е да ходиш по зелената земя“. — Бях сигурен, че го цитирам правилно, но точно в този деликатен миг клетъчният телефон в джоба ми завибрира. — Извинявай… — казах, извадих го и погледнах кой ми звъни. — Само секунда…

— Адам — чух плътния глас на Антоан. — Ела веднага.

Едва бяхме преполовили порциите си. Откарах я до дома й, като не спрях да й се извинявам. Тя обаче бе олицетворение на съчувствието. Дори предложи да дойде с мен в болницата, но аз не можех да я запозная с баща ми. Не и толкова рано — резултатът можеше да е плачевен.

Веднага след като я оставих, подкарах поршето със сто и трийсет и стигнах до болницата за петнайсет минути. Сам не зная как се отървах да не ме спрат за превишена скорост. Влязох на бегом в спешното отделение. Не бях на себе си — бях изплашен и не можех да мисля за нищо друго. Исках просто да видя баща ми, да го видя, преди да е умрял. Бях убеден, че всяка проклета секунда, докато чакам да ми обърнат внимание, може да е последната и да не получа възможност за последно сбогом. Буквално изкрещях името му на сестрата на регистратурата и когато тя ми каза къде е, се втурнах натам. Мина ми през ума, че ако вече е починал, тя щеше да се държи иначе, от което подсъзнателно заключих, че още е жив.

Първо зърнах Антоан — чакаше прав пред зелените завеси. Лицето му, не знам защо, бе одраскано и окървавено. Изглеждаше изплашен.

— Какво става? — извиках. — Къде е?

Антоан посочи зелените завеси, зад които се разнасяха гласове.

— Изведнъж дишането му рязко се затрудни. После лицето му започна да потъмнява, някак посиня. Ноктите му побеляха. И аз извиках бърза помощ. — Говореше, сякаш се оправдаваше.