Джозеф Файндер - Параноя

— Господин Касиди — каза дрезгавият глас, — аз съм… добре де, обажда се Джок Годард. Бях силно впечатлен от вашето изложение тази сутрин и се питам дали не бихте могли да се отбиете в моя офис. Защо не позвъните на секретарката ми Фло, която ще организира среща?

Кабинетът на Джон Годард не беше по-просторен от този на Том Лундгрен или Нора Съмърс. Осъзнаването на този факт ме потресе. Офисът на проклетия началник бе по-голям само с няколко квадратни метра от жалката ми работна клетка. Дори подминах вратата, сигурен, че става дума за някаква грешка. Но нямаше грешка, на месинговата табелка си пишеше съвсем ясно ОГЪСТИН ГОДАРД и самият той стоеше в коридора и разговаряше със секретарката си. Беше по черно поло — явно любима за него дреха, — без сако и на носа му висяха очила за четене. Жената, с която разговаряше и която предположих, че прочутата Флорънс, бе едра негърка във впечатляващ сребристосив делови костюм. В косата й се забелязваха сребърни кичури — и изобщо бе наистина много впечатляваща.

Когато се приближих, двамата ме погледнаха. Тя нямаше представа кой съм и дори Годард за момент не можа да се сети, но после ме позна — беше на следващия ден след „голямото“ съвещание — и каза:

— О… господин Касиди, чудесно… благодаря, че се отзовахте. Нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря — казах аз. После си спомних съвета на доктор Болтън и побързах да се поправя: — Само… вода. — Отблизо Годард изглеждаше по-дребен и по-прегърбен. Прословутото му палаво лице, тънките устни, блясъкът в очите — всичко изглеждаше като маска на Годард за Хелоуин, изработена в отдела за миналогодишното парти. Бях виждал такава маска на закачалката в работната клетка на един колега. Всички в отдела бяха носили такива маски и бяха правили всякакви майтапи, представяйки се за Годард.

Фло му подаде една папка — видях, че е личното ми досие — и той й каза да не го свързва с никого по телефона. После ме въведе в кабинета си. Нямах представа какво иска от мен, така че гузното ми съзнание се лашкаше от едната крайност в другата. Все пак се намирах не къде да е, а в кабинета на шефа на компанията, в която бях внедрен да шпионирам. Бях внимавал досега наистина, но имаше и няколко дребни грешки.

Но дали нещата бяха стигнали до разобличаването ми? Обикновено не шефът на една компания размахва секирата — за това винаги си има хора. Както и да е, любопитството ми бе възбудено и не можех да не си задавам въпроси. Бях страшно неспокоен и се опасявах, че ми личи.

Той отвори малък маскиран като шкафче хладилник и ми подаде бутилка „Акуафина“. Седна зад бюрото си и се облегна на високия си кожен стол. Отпуснах се на единия от двата стола срещу него. Огледах се, видях фотографията на семпло изглеждаща жена — вероятно съпругата му, понеже изглеждаше горе-долу на неговата възраст. Беше белокоса, обикновена, много сбръчкана (Мордън веднъж я бе нарекъл „шар пей“), с перлена огърлица в три реда, стил „Барбара Буш“, сложена, предполагам, за да скрие двойната й гуша. Запитах се дали Уайът, изгарян от вътрешна завист по отношение на Джок Годард, има някаква представа при кого се прибира всяка нощ неговият съперник. Защото Уайът сменяше или въртеше кучките си през две нощи и те до една имаха цици като за централните страници на модно списание — това бе задължително изискване в трудовата им характеристика.

Една от полиците бе запълнена с малки модели на коли, предимно кабриолети с големи стабилизатори и аеродинамични форми, сред тях няколко стари цистерни за мляко „Дивко“. Всичките бяха модели от 40-те и 50-те — несъмнено периода, когато Джок е бил хлапе или най-много младеж.

Той проследи погледа ми и ме попита:

— Ти какво караш?

— Какво карам? — За момент не бях сигурен, че го разбирам правилно. — А-а… Ауди А6…

— Ауди? — повтори той, сякаш бях изрекъл дума на чужд език. Окей, може би точно така си и беше. — Харесваш ли я?

— Ами… става.

— Не знам защо си представях, че караш 911 или поне бокстер 48 48 Модели на „Порше“. — Б.пр. или нещо подобно. Човек като теб…

— Е, не съм голям маниак — отговорих. Отговорът ми беше премерено двусмислен, признавам. Съветничката на Уайът Джудит Болтън бе посветила част от подготовката ми, за да ме образова в колите, така че да мога по-лесно да се впиша в корпоративната култура на „Трайон“. Все пак инстинктите ми казваха да не се опитвам да се правя на разбиращ в разговор на четири очи. По-добре беше да заобиколя по някакъв начин цялата тази тема.