Джозеф Файндер - Параноя

— Нора — започнах аз, — от една страна, Годард ме подкани да му кажа честно какво мисля, а от друга — аз съм голям фен на всичко, което сте постигнали с „Маестро“, и просто не исках да стана участник в неговото погребение. Последното нещо, което съм искал, беше да те ядосам.

— Да ме ядосаш ли? — удиви се тя. — Точно обратното, Адам, страшно съм ти благодарна за изказаните идеи. Още по-благодарна щях да съм, ако ги беше споделил с мен преди съвещанието. Но това вече са минали работи. Сега ни предстои да се занимаваме с по-добри и по-възвишени неща. Както и на теб!

Преместването трябваше да стане до три седмици. Бях абсолютно изваден от релси. Офисът в Северна Каролина се занимаваше със спомагателна дейност. Нямаше нищо общо с развоя. Там щях да бъда безполезен на Уайът. Вече чувах как острието на гилотина свисти по жлебовете надолу към врата ми.

Странно, не бях помислил за баща си до момента, когато излязох от офиса на Нора, и тогава се сетих за него с ужас. Не, аз просто не можех да мръдна оттук! Нямаше начин да го изоставя на произвола на съдбата. Но как можех да откажа да замина за мястото, където ме изпращаше Нора? Единственият начин бе да я прескоча в служебната йерархия, което със сигурност щеше да ми струва още по-скъпо. А откажех ли да замина за Северна Каролина, трябваше да подам молба за напускане и тогава вече щях да разбера какво означава да имаш неприятности.

Вървях и имах усещането, че цялата сграда бавно се върти около мен. Трябваше да седна и да помисля. Когато минавах край офиса на Ноа Мордън, той ме повика с пръст.

— А… Касиди — започна той. — Жулиен Сорел за „Трайон“. Не забравяй да се държиш добре с мадам дьо Ренал 43 43 Герои от „Червено и черно“ на Стендал. — Б.пр. .

— Моля? — обърках се аз. Не разбирах какво ми бърбори.

Облечен в любимата си хавайска тениска и с кръглите си очила с черни рамки, той изглеждаше като карикатура на самия себе си. Телефонът му иззвъня, но дори това при него трябваше да става по-особено — мелодията бе клип от „Града на суфражетките“ на Дейвид Бауи, точно фрагмента с „Бам-бам, мерси, мадам!“. — Мисля, че успя да впечатлиш Годард — продължи той. — Но едновременно с това трябваше да опиташ да не настройваш ненужно срещу себе си прекия си началник. Така че забрави Стендал. Може би трябваше да си прочел Сун Дзъ 44 44 Китайски военен теоретик. — Б.пр. . — На лицето му за миг изпълзя жестока гримаса. — Защото задникът, който можеш да спасиш, като нищо би могъл да е твоят.

В офиса на Мордън можеха да се видят най-различни странни вещи. Имаше например шахматна дъска, върху която с абсолютна прецизност бе наредена мителшпилна позиция от някаква партия, плакат на Х. П. Лъвкрафт и голяма кукла с къдрава руса коса. Посочих въпросително шахматната дъска.

— Тал срещу Ботвиник, хиляда деветстотин и шейсета — обясни ми той, сякаш това означаваше нещо за мен. — В тази позиция е направен един от най-великите шахматни ходове на всички времена. Както и да е… исках да кажа, че не е нужно да обсаждаш укрепени градове, ако можеш да го избегнеш. Нещо повече, и това е мъдрост, почерпена не от Сун Дзъ, а от римския император Домициан: когато атакуваш цар, трябва да го убиеш. Вместо това ти започваш война срещу Нора, без да си подсигурил подкрепа от въздуха.

— Не съм искал да започвам война — мрачно отговорих аз.

— Каквито и да са били намеренията ти, резултатът е голяма грешка в изчисленията, приятелю мой. Защото тя със сигурност ще те унищожи. Помни, Адам: властта покварява, а голямата власт покварява абсолютно.

— Премества ме в Изследователския триъгълник.

Той повдигна вежда.

— Е, не знам какво мислиш, но можеше да е много по-зле. Например… бил ли си някога в Джексън, Мисисипи?

Всъщност бях посещавал този град и дори ми бе харесал, но нямах желание да подхващам дълъг разговор на философски теми с този възможно най-странен тип. Компанията му ме потискаше. Посочих грозната кукла на полицата на шкафа и попитах:

— Твоят ли е?

— „Обичай ме, Люсил“ — обясни загадъчно той. — Голяма издънка, инициативата, за която — горд съм да подчертая това — бе изцяло моя.

— Правил си… кукли?

Той се пресегна, стисна ръката на куклата и тя оживя: плашещо реалистичните й очи се разтвориха и не просто това, ами се присвиха като на живо човешко същество. Мъничката й устичка се отвори и ъгълчетата на устните провиснаха надолу в неодобрително изражение.

— Сигурен съм, че никога не си виждал кукла да прави това.