Джеймс Твайнинг - Монетата

Забавянето й беше струвало ценно време. Микробусите вече бяха в отсрещния край на Хиподрума, вдясно от нея. Дженифър настъпи педала на газта, излезе от релсите и подкара след тях.

Движеше се почти със сто и десет километра в час. Профуча покрай „Света София“ и после покрай Синята джамия. Масивните им стени изглеждаха бели на светлината на прожекторите, минаретата се извисяваха към небето като костеливи пръсти. Дженифър натискаше клаксона и пешеходците се разпръскваха пред нея. Беемвето слаломираше около сякаш никога незаспиващите продавачи на картички.

— Разкарайте се! — изкрещя тя и видя разрошените си коси и изцапаното си лице в огледалото за обратно виждане. От очите й се стичаха дълги дири от сълзи, макар че не си спомняше да е плакала. Парливата миризма на горящия съединител изпълни въздуха в купето и я накара да се закашля.

В края на Хиподрума пътят изведнъж се наклони рязко надолу и зави наляво. Дженифър видя завоя късно, но инстинктите й надделяха. Тя превключи скоростите, дръпна ръчната спирачка и завъртя волана. Колата се плъзна странично и окачването изсвири пронизително.

Кракът й мигновено настъпи педала на газта. Беемвето послушно се отправи напред, зави зад ъгъла и се спусна надолу.

Тя видя микробусите. Бяха се отправили към пристанището. Неочаквано от странична уличка вляво от нея изскочи полицейска кола. Сирената й виеше, лампите й проблясваха. Дженифър завъртя волана надясно, за да избегне сблъсъка, и после отново наляво. Беемвето описа по калдъръма фигура като кънкьор, изпълняващ „осморка“. Пред Дженифър изникнаха терасовидните основи на седалките на Хиподрума. Мълчаливите духове на кръвожадните тълпи я окуражиха да продължи.

Зави след микробусите по тясна страничка уличка, но срещу нея отново се появи полицейската кола. Предната дясна гума на беемвето се удари в бордюра и воланът се изплъзна от ръцете й. Колата отскочи встрани и се блъсна в стената на една сграда. Металът се вряза в камъка, разхвърчаха се искри.

Дженифър вкопчи ръце във волана. Вратата на полицейската кола се отвори и на светлината на оцелелия фар застана позната фигура. Дженифър се измъкна от беемвето.

— Беше Ван Симсон, сър. Взе монетите и отвлече Том.

Париж, Франция

30 юли — 11:02

Миризмата на хлороформ се беше просмукала в дрехите на Том като евтин одеколон.

Парливият сладникав вкус изгаряше пресъхналите му напукани устни. Спомняше си, че падна, как го измъкнаха от резервоара и после грубо го хвърлиха в някакъв микробус. Но след това не помнеше нищо.

Поне беше жив. Като се имаше предвид колко хладнокръвно Ван Симсон бе екзекутирал аукционера, това беше истински късмет. Макар че нямаше представа какво смята да прави Ван Симсон с него.

Внимателно се обърна по корем и опита да се изправи, но повърна и отново се строполи на каменния под. Пребори се с вълните на гадене, съсредоточи се върху дишането си и се помъчи да успокои лудешки туптящото си сърце и пулсиращата глава.

Ван Симсон? Той ли беше Касий? Нямаше логика. Не беше възможно да е Ван Симсон. Защо би откраднал монети от търг, организиран от него? Но можеше да е поръчал кражбата във Форт Нокс и сетне да бе имал лошия късмет Щайнер да ги е отмъкнал на летище „Шипхол“. Може би той беше убил Хари и бе атакувал нелегалния търг, за да си вземе онова, което смяташе за свое.

При всички случаи Ван Симсон беше забъркан в цялата каша и Том беше попаднал право в ръцете му. А Дженифър? Дали беше успяла да се измъкне? Как би разбрала къде е той?

Гаденето отслабна и Том си позволи да се огледа. Стаята беше тясна и осветена от една-единствена крушка, окачена на огромния стъклен купол. Нямаше прозорци и се влизаше и излизаше през стоманена врата. В краката му имаше поднос с недокоснат сивкав ориз и потъмняло пиле.

Би предположил, че се намира в стара изба или някакъв друг подземен склад, ако не бяха артистично наредените из помещението предмети. В отсрещния ъгъл имаше уред за изтезания, наречен „желязна дева“ заради сериозното женско лице, което украсяваше фасадата му. Разрошените коси се виеха като змиите на главата на Медуза.

Уредът имаше формата на изправен саркофаг, издигаше се на два метра над земята и се отваряше в средата. Вътре беше пълен с железни шипове. Слагаха там злочестата жертва и залостваха вратите. Като садистично усъвършенстване, шиповете бяха внимателно разположени така, че да избягват жизненоважните органи и да удължават агонията.