Джеймс Твайнинг - Монетата

Том остави бронзовата скулптура на пода, пристъпи напред и огледа асансьорната шахта. Покривът на кабината се виждаше неясно в мрака долу. В съзнанието му се оформи план — да изненада Ван Симсон, когато се качи в асансьора, като скочи върху него през аварийния люк.

Протегна ръка в тъмнината, сграбчи мазния стоманен кабел, спускащ се от мотора на покрива на сградата до горната част на кабината, и се плъзна по него.

Скочи леко и безшумно върху кабината, приклекна и се ослуша. Отдолу се разнасяше странен шум, ритмично механично потракване, сякаш някаква машина беше програмирана на монотонен повтарящ се цикъл. Внимателно открехна люка и видя жилавия пазач, който бе придружил Ван Симсон до килията. Лежеше неподвижно в ъгъла. Главата му беше продупчена от куршум. Вратите на асансьора се отваряха и затваряха, а изпружените му крака ги спираха и ги връщаха.

Том се измъкна от кабината, прескочи трупа и надникна в ярко осветения коридор, водещ към трезора. Стоманената преграда беше вдигната, вратата на трезора беше отворена. Той хвана пистолета в двете си ръце, долепи гръб до стената и се запромъква напред. Обективите на видеокамерите бяха строшени.

Трезорът беше такъв, какъвто го помнеше от първото си посещение. Черният гумиран под се виеше като в лабиринт между двадесетината витрини, а в основата на стените минаваха плитки улеи. Ван Симсон се беше навел над бюрото върху малката платформа в дъното на помещението. Том приклекна и се запромъква между витрините, като внимаваше холандецът да не го види.

Между двамата остана само една витрина. Том пое дълбоко дъх, освободи предпазителя на пистолета, изправи се рязко и се прицели в главата на Ван Симсон.

— Не мърдай, Дарий.

Ван Симсон не трепна. После бавно се обърна.

— Дано не си убил Ролф. — Изглеждаше разсеян, дори тъжен. — Той е добро момче. Много е способен.

— Къде са монетите? — попита Том и без да го изпуска от прицел, се качи на платформата.

— Монетите? Тук са. Вземи ги. — Ван Симсон сложи на бюрото тънкото метално куфарче, което беше откраднал в Истанбул. — Мислиш, че си победил? Нищо не си спечелил. Всички загубихме.

— Не, ти загуби. — Том протегна ръка да вземе куфарчето. — Както сам каза, не съм убеден, че си ми оставил много възможности за избор.

Той вкопчи пръсти в дръжката на куфарчето и насочи пистолета. В съзнанието му отново изплува образът на Дженифър. Дължеше й онова, което се готвеше да направи.

Но преди да натисне спусъка, в стаята отекна познат глас:

— Не бързай толкова, Томас.

12:26

Гласът прониза Том като нож. От сенките излезе силует и тръгна към светлината.

Държеше пистолет „Глок 19“.

— Хари? — невярващо попита Том.

— Свали оръжието — каза Ренуик.

На Том му беше трудно да повярва, че това е същият леко раздърпан човек, когото бе прегърнал за довиждане само преди няколко дни. Хари беше облечен в безупречно ушит тъмносин костюм, старателно изгладена бяла риза и скъпа яркосиня вратовръзка. Косата му беше добре подстригана, лицето — гладко избръснато и розово, очите му горяха със странна сила, каквато Том виждаше за пръв път. От мъжа, когото познаваше от години, беше останал само големият златен пръстен с печат.

Том отпусна оръжието си и като изпаднал в унес се вторачи в него, сякаш не проумяваше как е попаднало в ръцете му. Направи крачка напред, за да остави пистолета на бюрото, но Ренуик го накара да спре.

— Не се дръж като идиот, Томас! Пусни го на пода. И го ритни към мен. — В гласа му нямаше и следа от топлота и сърдечност, или дори учтивост. Беше пронизващ, познат и в същото време чужд.

Том се наведе, остави пистолета на пода и го подритна. Като държеше Том на прицел, Ренуик се наведе, взе го и го пусна в джоба си.

— Хари? Не разбирам. Как? Защо?

Ренуик се изсмя.

— Това е американското в теб. Американците винаги искат да знаят защо. Да открият причина. Да го припишат на някаква травма в детството или на нелюбящ брат или сестра. Е, не е толкова лесно. Не ти е отредено да разбереш хората като мен, по дяволите. Просто ги приеми.

— Но аз мислех, че си мъртъв — промълви Том. Главата му се замая.

— Защо? Защото някой некомпетентен полицаи е намерил труп в къщата ми? Защото агент Браун ти е казала, че ме е видяла как умирам? Тя видя само как изстреляха два халосни патрона и как падам. Когато дойде в съзнание, аз вече бях разменил телата.

— С чие?

— На едно нищожество. Човек, който вече не означаваше нищо за мен. Направи ми по-голяма услуга, като умря, отколкото докато беше жив. След това размених и данните за зъбния статус. Как инак щяха да разпознаят изгорял труп? Разбира се, ченгетата се хванаха на въдицата, както знаех, че ще стане. За щастие полицаите са предсказуеми. Изненадан съм, че ти повярва, като имам предвид, че преди няколко години използва подобен номер, когато избяга от господарите си в ЦРУ.