Джеймс Твайнинг - Монетата

В стаята цареше тишина.

— Е, добре, така да бъде — измърмори Ренуик, слезе от платформата, хвана пистолета с две ръце и скочи към витрината, зад която се бе претърколил Том.

Там нямаше никого.

— Престани да си играеш! — изсъска Ренуик.

Отново не се чу никакъв звук.

Гневът му се смени с мрачна решителност. Той методично тръгна из трезора, като държеше пистолета пред себе си и проверяваше зад всяка витрина. Стъпките му бяха внимателно премерени. Подметките му скърцаха по пода. Изведнъж на устните му затрептя усмивка. Беше видял върха на обувка, подаваща се от шкафа пред него.

Наведе се, после отскочи и в бърза последователност изстреля два куршума, преди Том да е успял да направи или да каже нещо. Куршумите обаче се забиха в пода. И там нямаше никого. Само две обувки, сложени една до друга. Ренуик коленичи и ги докосна. Все още бяха топли.

Том изскочи иззад съседния шкаф, хвърли се към Ренуик и го блъсна с рамо. Ударът го запрати върху витрината. Пистолетът му се плъзна по пода и тупна в улея до отсрещната стена. Ренуик падна на колене и се хвана за гърдите. Том допълзя до оръжието.

— Копеле! — изкрещя Ренуик.

Неочаквано над вратата на трезора блесна червена светлина. Очите на Том мигновено се стрелнаха към платформата. Ван Симсон беше успял да стигне до клавиатурата на бюрото. Погледна Том в очите и се усмихна. И Том разбра. Ван Симсон се готвеше да ги затвори вътре.

Ренуик се изправи и хукна към затварящата се врата на трезора. Том осъзна, че няма да може да стигне до нея, преди да се е затворила. И после изведнъж си спомни нещо, което Ван Симсон им беше показал, и се наведе да отвори третото чекмедже на най-близкия шкаф. В мрака блеснаха нацистките кюлчета злато. Том грабна едно, извъртя се и с едно-единствено плавно движение го хвърли към Ренуик. Слитъкът просветна във въздуха като тежко острие, извиси се бавно по траекторията си и после увеличи скоростта си, привлечен от гравитацията.

Кюлчето удари Ренуик между лопатките. Той залитна, но не спря скока си към смаляващата се пролука — вратата се спускаше. Ренуик протегна ръка, за да се подпре, и успя да се провре през тесния отвор. Ръкавът му се закачи в рамката точно когато тежката стоманена преграда се спусна… и отряза ръката му над китката.

Писъците му бяха заглушени, когато заключващите болтове се плъзнаха в гнездата си и херметизацията се активира.

Трезорът се превърна в капан.

12:36

Разнесе се друг звук.

На течаща вода.

Том погледна надолу — водата бълбукаше от улеите и заливаше пода. В съзнанието му отекна гласът на Ван Симсон. Как го беше нарекъл? Още една малка предпазна мярка?

Той скочи върху най-близкия шкаф точно когато през водата премина силен електрически заряд. Ръката на Ренуик потрепваше конвулсивно, докато се носеше по тъмната й повърхност.

Том разбра, че единственият му шанс да се спаси, е да се опита да стигне до подиума и да види дали ще може да отвори вратата на трезора. Проблемът, разбира се, беше, че се намираше на пет метра от него.

Разстоянието до най-близкия шкаф бе около два метра. Ако успееше да скочи на него, щеше да намери път до платформата, като скача от шкаф на шкаф.

Допълзя до ръба на шкафа и се изправи. Нямаше да е лесно. Ниският таван и окачените стъклени плоскости щяха да затруднят движенията му — и освен това беше бос.

Пое няколко пъти дълбоко дъх, вдигна ръце, скочи трупешката и се стовари тежко върху шкафа. Гърдите му се удариха в стъклото и Том изстена от болка. Коленете му се блъснаха в стоманените чекмеджета отстрани. Той започна да се плъзга. Ръцете му не можеха да се задържат за гладката повърхност, търсеха да се вкопчат в грапавина. Ноктите му скърцаха, краката му увисваха все по-надолу.

Спря само на няколко сантиметра от водата, бавно се изтегли нагоре, преметна лявото си коляно над ръба и се качи на шкафа. Изправи се и въздъхна облекчено.

Оттам беше лесно. Пет сравнително къси скока го отведоха до подиума и Ван Симсон, който се беше отпуснал на стола.

— Дарий, събуди се. — Том го разтърси за раменете. — Чуваш ли ме? Хайде, свести се.

Клепачите на холандеца потрепнаха.

— Слушай, Дарий. Ренуик избяга. Успя да се измъкне. Отвори вратата. Пусни ме да изляза и да го хвана. И да извикам помощ за теб.

Ван Симсон поклати глава.

— Не. Късно е — прошепна и отново затвори очи.

Том го разтърси грубо.

— Не е късно.

Разкъса ризата му и огледа раната. От малката дупка в горната дясна част на гърдите бликаше яркочервена кръв. Той допря ухо до гърдите му.