Джеймс Твайнинг - Монетата

— Знаеш за това?

— Малко неща не знам за теб, Томас.

— Тук съм само заради теб. Да открия убийците ти.

— Колко възхитително предано от твоя страна. Трогнат съм.

— Кой си ти, по дяволите? — Том беше отвратен и в същото време заинтригуван от безстрастния тон на Хари.

— Не се ли досещаш?

Последва продължително мълчание.

— Касий — прошепна Том. — Ти си Касий.

Ренуик се усмихна.

— Някои хора ме наричат и така.

— Ти стоиш в дъното на всичко. — Том направи крачка към Ренуик, но той вдигна пистолета и присви очи.

— Внимавай, Томас. Много внимавай.

— Ти си бил, нали? — Том се опитваше да подреди в съзнанието си събитията през последните няколко дни. — Ти си поръчал да откраднат монетите. А после ме накара да извърша удара в Ню Йорк, за да съм в Съединените щати по същото време.

Ренуик сви рамене.

— Смятах само да се обадя на полицията, но ти любезно ми услужи, като остави следа и нюйоркските ченгета те идентифицираха. Неприсъщо за теб недоглеждане. Във всеки случай накрая всичко свърши благополучно, макар че по едно време се бях притеснил, че се забави твърде много, докато откраднеш първото яйце.

— И какво стана после? Изгуби монетите. Щайнер ги открадна от теб и ги даде на Раниери да ги продаде.

Лицето на Ренуик помръкна.

— Дребно неудобство. Виновните си платиха за намесата. Грешката им беше, че се опитаха да ги продадат на един от моите хора.

— Взел си четири монети от Щайнер и после уж ме срещна случайно и ме покани на вечеря заедно с агент Браун, която носеше липсващата монета.

Ренуик се изсмя.

— Беше много забавно. Монетата се появи не къде да е, а в моя дом. От известно време мислех да убия Хари Ренуик. Беше започнал да става много потискащ. Възможността беше твърде удобна, за да я изпусна. — Ренуик не показваше никакви чувства, само безпощадна, безскрупулна експедитивност. — Трябва обаче да призная, че ти ме изуми, Томас. Дори аз, който отблизо следях кариерата ти през годините, се изненадах от способността ти да се измъкваш от неприятностите. Първо се изплъзна от обвиненията в убийството, което ти приписах в Лондон. След това някак съумя да убедиш агент Браун, че нямаш нищо общо с кражбата от Форт Нокс. А накрая избяга от музея в Амстердам, след като великодушно инструктирах моя снайперист да не те ранява, а само да се погрижи да те заловят.

— Трябвало е да му кажеш да ме убие, когато си имал тази възможност.

— Разбира се, обмислих и този вариант. Но живият заподозрян е много по-удобен за полицията от мъртвия. Спестява им усилията да търсят убийците му. Затваря кръга. Британците, американците и всички останали биха повярвали, че са спипали човека, който им трябва. Пък и аз не съм абсолютно чудовище. Дължах ти поне това.

— А той? — Том кимна към Ван Симсон, който мълчеше по време на целия разговор. Лицето му беше отпуснато и посърнало.

— Дарий? — Ренуик го погледна и повиши тон. — Той трябваше да продължи да подкупва политици и да убива деловите си съперници. Между другото, не знам какво ти е казал, но агент Браун е жива. Лично аз много се радвам. Тя е очарователна млада дама.

Сърцето на Том подскочи. Той затвори очи за миг. Тя беше жива.

— Но за разлика от Дарий, ти имаш избор. Все още не е късно.

— Какво имаш предвид?

Ренуик пристъпи напред и протегна ръка.

— Може да се присъединиш към мен. Ще се изумиш от онова, което може да постигнем заедно. Като екип. Като семейство. Няма да има кой да ни спре.

За пръв път, откакто Ренуик се беше появил, Том долови умолителна нотка в гласа му и забеляза неизказана потребност в очите му.

И се изсмя.

— Наистина си луд. Отне ми единствения близък, който ми беше останал, като уби Хари Ренуик. А сега предлагаш да ми го върнеш с насочен срещу мен пистолет? Вече нямам представа кой си.

— Тогава ей сега ще разбереш.

Ренуик бръкна в джоба си, извади пистолета, който Том му беше дал, прицели се в гърдите на Ван Симсон и стреля.

12:32

Куршумът повдигна Ван Симсон от стола. В следващия миг холандецът се свлече на пода. Том усети удобната възможност, хвърли се вляво, претърколи се на платформата и хукна по средата на трезора. Ренуик реагира мълниеносно и изстреля три куршума, които рикошираха в бронираните стъкла, окачени над витрините. Плоскостите се напукаха, но не се строшиха.

— Безсмислено е, Томас — с леденостуден глас извика Ренуик, докато ехото от изстрелите все още отекваше в помещението. — Излез и ще те пощадя. Разбира се, вероятно ще те изпратят в затвора за убийството на горкия Дарий, когато намерят отпечатъците ти върху оръжието, с което е извършено престъплението, но поне ще си жив.