Джеймс Твайнинг - Монетата

Погледна Том, смутено сви рамене и отново отмести поглед.

— Дори не мога да плача вече. Сълзите ми отдавна свършиха. Сега не чувствам нищо.

— Какво стана после?

— Естествено имаше разследване. Специален екип възстанови сто пъти всяка секунда от онзи ден. Стана ясно, че сме се срещали. Странно, но това ми се стори по-ужасяващо от факта, че го застрелях. Заядоха се за въпроса дали сме се скарали или разделили. Дали не е било убийство от отмъщение или любовна свада. — Тя се изсмя мрачно. — Накрая обаче решиха, че вината не е моя. Грег бил влязъл преди останалите и не поддържал връзка по радиото. Не трябвало да е там. И при дадените обстоятелства всеки друг агент би направил същото. Но аз виждах, че не го вярват напълно. Поне не всички. Съзирах в очите им подозрението, че съм виновна за нещо, макар да не знаеха за какво. Изпратиха ме в Атланта и казаха, че е в мой интерес да не се набивам на очи, докато историята не се забрави. Всъщност беше в техен интерес. Беше им по-лесно да не ме виждат, отколкото да приемат случилото се.

Последва дълго мълчание. Сякаш нищо извън колата не помръдваше. Не се чуваше никакъв звук. Градът беше притихнал в очакване.

— Не знам какво да кажа — най-после се обади Том.

— Няма какво да се каже.

— Само че… знам какво е да загубиш човек, когото обичаш.

Дженифър почувства, че той наистина разбира.

— И знам какво е да си отхвърлен заради ужасен инцидент, който трябва да бъде потулен. И колкото и да те обвиняват другите, ти се обвиняваш още повече. — Том дълго мълча, после попита: — Той беше добър човек, нали?

— Страхотен. И добър агент.

— В този ли ред? — усмихна се Том.

— Да — засмя се тя.

— Било е грешка, Джен. — Гласът му беше нежен и този път употребата на галеното й име прозвуча странно утешително. — Просто грешка. Нещастен случай. Не си направила нищо лошо.

— Убих човека, в когото бях влюбена. Най-добрия човек на света. Сега трябва да отговоря и на моите, и на неговите очаквания.

Покрай тях като вода около камък се раздели поток от хора — излизаха от вечерна молитва.

— Тогава това разследване…

— Първият ми пробив от години. Работих усилено, за да получа тази възможност. Затова не искам да се проваля. Дължа го на себе си. На семейството си. На Грег.

— Но знаеш, че разкриването на случая няма да ти върне Грег. Нито ще излекува болката.

Дженифър кимна.

— Знам. Но може да ми помогне да престана да се мразя.

Чемберлиташ, Истанбул, Турция

21:37

Нощта беше спуснала прашното си наметало. Въздухът беше сух и по тесните улици се разнасяше задушаваща миризма на канални води и застояли отходни газове и като гъста мъгла се събираше във входовете и под блясъка на уличните лампи. Тук-там върху капаците бяха сложени стари вестници, за да се навлажнят и да задържат топлите изпарения с мирис на гнило и на разложение, процеждащи се от каналите.

Том и Дженифър преброиха поне петима въоръжени до зъби мъже, които пазеха входа на резервоара. Влизаше се през една-единствена метална врата, намираща се на стотина метра пред тях. Коли пристигаха и веднага заминаваха. Пазачите сверяваха лицата на идващите с компютърни разпечатки — осветяваха ги с фенерчета. Хората разговаряха тихо и нетърпеливо.

— Как ще влезем? — прошепна Дженифър, докато гледаше какво става през гумирания бинокъл, който й бе дал Том.

— Ще минем под тях — усмихна се той и тръгна към другия край на покрива, като прескачаше въжетата за пране, опънати между сателитните чинии.

Посочи малък проход от другата страна на улицата — намираше се между магазин за подправки и магазин за килими и беше осветен от евтина ярка неонова реклама. Подправките бяха струпани на малки конусовидни купчини като пясък на дъното на пясъчен часовник и бяха оцветени в червено, жълто и оранжево. Килимите пък бяха тъмночервени, кафяви и тук-там мръснобели.

— Щом казваш.

— Готова ли си? — Том се тревожеше, че Дженифър не се чувства добре и че усилието от пречистващото разтоварване й се е отразило и емоционално, и физически. Но знаеше, че няма смисъл да й предлага да остане да чака. Тя нямаше да се съгласи.

— Да. — Дженифър кимна. На лицето й засия решителна усмивка. Тя долавяше загрижеността му и искаше да му вдъхне кураж.

Слязоха от покрива по стълбището и излязоха на улицата. За две минути стигнаха до тесния проход. Непрестанно примигващите неонови лампи осветяваха пътя им.

Влязоха и тръгнаха по тесен коридор. След няколко метра видяха кръгъл прозорец, изсечен в стената вдясно. Зад него седеше брадат турчин със съсухрено от годините лице. Том му даде няколко изцапани банкноти. Във въздуха се разнасяше мирис на влага и мента.