Джеймс Твайнинг - Монетата

— Чувала ли си за Резервоара на Теодосий? — развеселено попита Том и заобиколи един мраморен блок от древен храм или колона, оставен да се руши на тротоара.

— Какъв резервоар? На кого? — Дженифър се намръщи озадачено. — Чакай малко. Той каза ли ти нещо?

Том кимна.

— Прошепна го, докато се сбогувахме.

— Въпреки че спечели? Защо?

— Мисля, че победата го направи благосклонен.

— Искаш да кажеш, че ти загуби нарочно?

— Последния път, когато играхме, спечелих двадесет поредни игри. Наградата ми беше мерцедес. Чух, че след това Амин не е играл две години. Реших, че е по-вероятно да ми каже къде ще се състои търгът, ако загубя убедително, отколкото ако отново го победя. Особено след като гледаха толкова много хора. Нямаше да е хубаво за репутацията му, ако се изложеше за втори път.

— А часовникът ти? Нали каза, че е подарък от майка ти?

— Пожертвах го за каузата. Пък и мисля, че няма да ми липсва. — Той бръкна в джоба на якето си, ухили се и й показа часовника си.

Дженифър учудено вдигна вежди.

— Как?

— Амин Мадхави е започнал като джебчия, преди да влезе в голямата игра — обясни Том и закопча часовника на китката си. — Много го бива да измъква и да вмъква разни неща в джобовете на хората. Доколкото го познавам, макар да беше щастлив, че е победил, чувството му за чест не му е позволило да задържи часовника, без да го е спечелил честно. Въпреки онова, което мислиш, не всички крадци са непочтени.

Кула Галата, Истанбул, Турция

20:20

Тъмните води на Златния рог, обширното пристанище между Европа и Азия, бяха обагрени в розово от залязващото слънце. Във въздуха се разнасяше самотен напевен глас.

— Аллах е велик… В името на Аллаха, всемилостивия и милосърдния…

Думите се чуваха от близкото минаре и отекваха над покривите. Друг и после трети глас подеха същия напев. Натрапчивите гласове на мюезините, призоваващи правоверните на молитва, се извисиха над града като горски пожар, разпалван от горещ летен вятър.

— Колко време ще чакаме тук? — попита Дженифър.

— Няма да е дълго. Докато се мръкне.

Седяха в тъмносиньото беемве, което бяха наели на летището. Навън започваше да се здрачава и последните неколцина изостанали поклонници бързаха към най-близката джамия.

— Е, какво е Резервоарът на Теодосий? — Дженифър се облегна на седалката и усили климатика.

— Когато са владеели тези земи, римляните са построили огромни водопроводи, за да се снабдява градът с питейна вода — обясни Том. — Резервоарите са подземни водоеми и са били направени за складиране на водата. В Истанбул има няколко такива резервоара, макар че вече не се използват.

Дженифър замислено кимна. Слънцето най-после се скри зад хоризонта и водата потъмня. Повърхността й беше мазна и непрозрачна. Малка бяла птица кацна на предния капак на колата и заподскача по гладкия син метал, сякаш се намираше в плитка локва.

— Том, искам да ти кажа нещо. — Очите й бяха широко отворени, гласът — несигурен. — Може би ще го разбереш. Предпочитам да го чуеш от мен, отколкото от друг. Просто не знам как да започна.

Той се обърна към нея. Лицето му беше сериозно.

— Византийците преградили устието на Златния рог с дебела верига, за да спрат нашествениците по море. Но мюсюлманите дошли и ги преместили на сушата, а после отново ги пуснали във водата от другата страна. След няколко години градът бил техен. Знаеш ли, понякога и най-големите препятствия може да бъдат преодолени лесно, ако не тръгваш към тях с рогата напред — тихо каза Том.

Дженифър се усмихна, кимна и пое дълбоко дъх.

— Сигурно си спомняш, когато ти казах, че се срещах с един човек. И че е умрял. И че го убих аз. Не се шегувах.

Том не каза нищо.

— Казваше се Грег. Запознахме се в Академията. Дойде да изнесе лекция за случая, по който работех. Няма да забравя влизането му учебната зала. Беше толкова уверен, решителен и силен.

Говореше бързо. Макар че гласът й беше развълнуван, очите й бяха безжизнени и гледаха право напред, следяха бялото птиче, което подскачаше по капака. Том мълчаливо слушаше.

— След няколко седмици дойде да ме потърси. Покани ме да излезем. Започнахме да се срещаме. Беше хубаво.

Образите, които не искаше да си спомня, бързо се връщаха в съзнанието й. Грег усмихнат срещу нея на маса в ресторант. Грег плъзга кубче лед по гърба й и се смее. Грег, прострян в локва от собствената си кръв.

— После ме разпределиха да работя с него. Това беше лош късмет. Никой не знаеше, че се срещаме. Ако знаеха, нямаше да го разрешат. Но беше много вълнуващо. — Гласът й стана студен и безчувствен. Бялото птиче разпери крилца и излетя в здрача. — Един ден получихме съобщение за акция в склад. Някаква тъпа съвместна операция с Агенцията за борба с наркотиците в Мериленд. Всички се бяхме разпръснали из сградата и я претърсвахме. Неочаквано се отвори врата и се появи мъж с пистолет. Не разсъждавах. Действах инстинктивно. Той умря, преди да падне на земята. Аз го убих… Застрелях го.