Джеймс Твайнинг - Монетата

Несъзнателно си играеше с ключодържателя от слонова кост, който баща му му бе подарил няколко седмици, преди да умре. Пое дълбоко дъх. Мирисът на пръст и окосена трева го успокояваше и му напомняше за дългите лениви летни следобеди в градината, преди да се случи всичко това. Преди да бъде оставен на самотата си. И на чувството за вина. Защото след онзи ден баща му никога вече не го прегърна.

— В мрамора се крие истинско богатство — прекъсна мислите му познат отблъскващ глас, който нямаше право да е тук. — Познавам един тип, който може да свърши работата вместо нас. Отделя горния слой и отново ги гравира. Търговците на черно не забелязват разликата.

— Арчи? — Том се обърна рязко. — Как… Защо… Какво правиш тук, по дяволите?

Отдавна се беше питал как изглежда Арчи и се бе опитвал да си представи лицето му по гласа му — изражение, подхождащо на тембъра. С всеки разговор по телефона добавяше по някой щрих към образа — още една бръчка около очите, малка гърбица на носа, по-заострена брадичка. Понякога почти успяваше да си внуши, че го е виждал. Сега обаче за пръв път пред него стоеше действителният Арчи. Въображаемият лик мигновено се разпадна и Том установи, че не може да си спомни нищо от него.

Арчи беше четиридесет и пет годишен, слаб, към метър и седемдесет и пет. Лицето му беше овално, а косата подстригана съвсем късо, оредяла и бухнала само над челото. Костюмът му очевидно беше ушит по поръчка, вероятно от „Савил Роу“. Платът беше на тънки райета и би изглеждал неуместно във всяка търговска къща в Сити.

Синята му риза беше разкопчана. Носеше червени тиранти в тон с чорапите. Дрехите му бяха скъпи, с оригиналните етикети на точните места — изискано търговско клеймо, което даваше възможност на Арчи да се движи безпроблемно в света на елегантността и бързо спечелените пари, в който живееше.

Въпреки това в него имаше нещо грубовато и лукаво. Лицето му беше леко сбръчкано, брадичката — потъмняла от неизбръснатата брада, ушите му стърчаха. Държеше се непринудено и самоуверено като човек, който знае как да се справя със себе си и с останалите. Тъмнокафявите му очи обаче загатваха друго. Арчи се страхуваше.

Том се огледа обезпокоено, притеснен, че Арчи може би не е дошъл сам.

— Всичко е наред, приятел. — Арчи вдигна ръце. — Сам съм.

— Не ме успокоявай — с твърд като камък глас отвърна Том. — Какво става? Знаеш правилата.

— Разбира се, че ги знам. Нали аз съм ги измислил, по дяволите — изсмя се Арчи.

Идеята да не се срещат беше негова. Така било по-безопасно. Трябвало да знаят само имената и телефонните си номера. Като бе дошъл при него, Арчи беше нарушил най-важното си правило. Това беше отчаяна постъпка, зов за помощ. Или може би номер?

Том скочи срещу него и му нанесе два бързи удара: с дясната ръка в корема, а с лявата по главата. Първият изкара въздуха на Арчи, вторият го повали на земята.

— Подслушвателно устройство ли носиш, копеле? Сключил си сделка с Кларк да ме предадеш? — Коленичи и го претърси, за да провери дали крие предавател, но не намери нищо.

— Да ти го начукам. — Арчи се закашля. — Не съм проклет доносник. — Изправи се, изгледа Том ядосано и изтръска сакото си.

— Вчера се появи Кларк. Обеща да ме прибере на топло. А после, след като десет години сме се отбягвали, ми цъфваш ти и разкриваш самоличността си. Какво да мисля? Че е случайно съвпадение?

— Кларк ли? Гаднярът с косматия задник? Да не мислиш, че ще се изложа на риск заради него? Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Трябва ли? Арчи, когото познавам, не нарушава правилата.

— Виж какво, проследих те дотук от къщата ти с магазина. Съжалявам. Трябваше да те предупредя. — Арчи вече говореше по-спокойно и потъркваше скулата си.

— Знаеш къде живея? — Том учудено поклати глава.

— Последният ни разговор ме разтревожи. Затова проучих едно друго. В Лондон няма много хора на име Том Кърк. Твоята къща беше третата, която проверих.

— Господи, ти дори знаеш името ми! — гневно прошепна Том и се огледа.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но винаги съм го знаел. От първата работа, която свърши за мен. И двамата не обичаме да рискуваме. Досега не ми се е налагало да го използвам.

— Губиш си времето, защото това няма да промени нищо. Казах ти да потърсиш друг да изпълни поръчката.

Арчи се притесни.

— Не е толкова лесно.

— Защо да не е? — Том присви очи. — Не съм искал да работя за Касий. Решението си е твое. Сам се оправяй.

Арчи го погледна виновно.