Джеймс Твайнинг - Монетата

— Но вие знаете това, нали?

— Френският лекар, който е извършил аутопсията на Раниери, е нумизмат — каза Корбет. Погледът му беше прикован в реката и в кръговете, които правеха рибите. — Познал е монетата. Затова ни я върнаха толкова бързо. Прочетох доклада. Вие потвърдихте всичко в него.

— Тогава защо трябваше да ходя там? — Дженифър се помъчи да овладее гнева си. Мислеше, че са й дали шанс, но както всички други, и Корбет се отнасяше към нея с подозрение. — Някаква проверка ли е това? Защото ако е така, не ми е приятно…

— Много хора смятат, че не ставате за нищо и че сте просто пречка — прекъсна я той. — И че е трябвало да напуснете преди три години, след стрелбата.

Гледаше я в очите.

— Не мога да направя нищо по въпроса — отвърна рязко тя.

— Да. И това ви измъчва. — Корбет сви рамене и отново се обърна към реката. — Аз лично мисля, че всеки прави грешки. Различаваме се само по това как ги превъзмогваме. Някои рухват и така и не се съвземат. Други продължават напред и излизат от изпитанието два пъти по-силни.

— И към кои ме причислявате?

Той се замисли, после каза:

— Бяха ми необходими два дни, за да убедя министерството на финансите да потвърдят какво е станало с другите монети. Вие го направихте с едно телефонно обаждане. Да речем, че не ви смятам за човек, който се отказва лесно. — На лицето му се прокрадна нещо като усмивка. — Случаят е ваш.

— Благодаря, сър — с леко разтреперан глас каза Дженифър и стана. Това беше шансът, за който се надяваше и се молеше. — Веднага ще се заловя за работа.

— Добре. Утре сутринта ви искам в Кентъки. Проверете монетите. Ще ви уредя самолет.

— Да, сър. — Тя се обърна, но Корбет я спря.

— Между другото, кой е купил монетата на Фарук? Вероятно ще трябва да разговаряме и с него.

Дженифър бръкна в чантата си и извади бележника си.

— Според моя човек в министерството на финансите няколко души са наддавали на търг за нея. Купил я е някакъв холандец, строителен предприемач. — Погледна Корбет, за да види дали името му е познато. — Дариус ван Симсон.

Квартал Маре, Четвърти район, Париж

19 юли — 18:00

— Vous savez pourquoi on appelé ce quartier le Marais? 3 3 Знаете ли защо този квартал се нарича Маре? (фр.). — Б.пр.

Френският му беше безупречен. Дариус ван Симсон седеше зад голямото махагоново бюро, което заемаше дясната част на кабинета му. Извитите му вежди се извисяваха като сводове на грубовато изсеченото му кокалесто лице. Пясъчнорусата му коса и заострената козя брадичка леко потрепваха от полъха на прегрялата климатична инсталация. Ван Симсон пиеше на малки глътки уиски от тежка кристална чаша.

— Вероятно защото някога тук е имало тресавище.

Мъжът, който седеше срещу него, беше нисък и пълен, с подпухнало червендалесто лице и малки кафяви очи. Костюмът отдавна му бе отеснял и беше измачкан около раменете и на гърба. Олющеният му черен кожен колан не можеше да прикрие факта, че е разкопчал най-горното копче на панталоните си.

— Браво, мосю! — Ван Симсон одобрително удари по бюрото. — Точно така. През единадесети век рицарите тамплиери са го пресушили. Навремето кой би помислил, че през средновековието Маре ще се оформи като център на политическия живот във Франция? И че аристократите ще строят къщите си на тесните улици в квартала, за да са по-близо до краля?

Рейно кимна смутено, не беше сигурен дали трябва да каже нещо. Ван Симсон остави чашата си, стана и отиде в другия край на стаята и Рейно трябваше да се извърне, за да го вижда. Беше облякъл леко сако и сиви памучни панталони. Бялата му риза беше разкопчана на врата. Не носеше чорапи и босите му крака се потяха в кафявите велурени мокасини.

Между четирите големи прозореца имаше картини на Шагал, осветени от поставени в ниши прожектори. Цветовете изпъкваха, сякаш образите се проектираха в пространството.

— Разбира се, с годините повечето от тези чудесни къщи са били разделени на апартаменти, магазини или офиси, или просто са били съборени — продължи Ван Симеон, гледаше към двора долу. — В тази къща например имаше ресторанти, магазини и танцувално студио, преди да купя всичко и да я ремонтирам.

— Мосю Ван Симсон, всичко това е много интересно, но не разбирам каква връзка има с…

— Видяхте ли това? — Ван Симсон се приближи до белия архитектурен макет във витрината в средата на помещението.

Рейно въздъхна, стана и отиде при него.

— Какво е това?

— Нима не го познахте?