Джеймс Твайнинг - Монетата

— И аз не съм те препоръчал на Касий. Той поиска да работиш за него.

— Какво? — Сега беше ред на Том да се притесни.

— Един от неговите хора дойде при мен — започна Арчи, наведе глава и се вторачи в земята. — Проклет чужденец. Понякога ми се струва, че всички англичани са напуснали страната. Както и да е. Та той каза, че ти си най-добрият и само ти можеш да свършиш работата — обичайните сладкодумни приказки. Отвърнах, че е починал твой близък и си заминал в чужбина за няколко месеца, да си намери друг. Но той каза, че ще чака. И когато ти се върна, всичко се почна пак.

— Значи от самото начало си знаел, че Касий е в дъното? Излъгал си ме.

— Е, и какво от това? — Арчи като че ли чак се възмути. — Какво да направя? Да му откажа?

— След толкова години съвместна работа можеше поне да ми кажеш истината.

Мобилният телефон на Арчи зазвъня пронизително — същински писък на дете, спускащо се по перилата на стълбище. Арчи бръкна в джоба си, извади го, погледна номера на екрана и го изключи, после вдигна глава.

— А ти можеше да удържиш на думата си. Обеща да изпълниш и двете поръчки. Не можеш да откажеш просто ей така. Да не си мислиш, че това е игра? Опитвам се да въртя бизнес, който те направи много богат. Аз намирам купувачите, ти свършваш работата. Такъв е механизмът. Така действаме от десет години. Дали нарочно не съм ти казал, че работата е за Касий? Да, точно така, по дяволите. Купувачът си е купувач. Парите му са като на всеки друг.

— Винаги става въпрос за пари, нали? Само че изведнъж си загрял, че парите не са същите и са придружени с условия.

Арчи пристъпи към него. Черните му туристически обувки потънаха в меката трева.

— Защо се дърпаш, Феликс? Дай да пийнем по бира и да поговорим.

— Феликс го няма вече. Изчезна.

— Просто още една поръчка. После, ако искаш, откажи се.

— Откога се занимаваш с тези неща, Арчи? Двадесет? Двадесет и пет години?

Арчи сви рамене.

— Някъде там.

— Никога ли не си се питал как си стигнал до тази точка в живота си? — тихо и настойчиво заговори Том. — Как някое различно решение или постъпка от време на време може коренно да промени нещата? Понякога ми се струва, че моят живот прилича на редица плочки от домино, които съм съборил преди петнадесет години. Дори не си спомням как падна първата — и изведнъж се озовах в това положение.

Арчи се изсмя.

— Крадец със съвест, появила се с настъпването на средната възраст? Измисли нещо друго, приятел.

Отново иззвъня мобилен телефон — този път със серия неистови пиукания, които се засилваха и зачестяваха. Арчи бръкна в другия си джоб и извади втори телефон. Ръкавът му се вдигна и на китката му за миг проблесна дебела златна гривна. Този път Арчи отговори на обаждането.

— Ало… Не в момента… Около петстотин… Не, няма сделка, ако не вземе всичко. Да, до скоро.

Том го изчака да пусне телефона в джоба си и продължи:

— Знаеш ли, на тридесет и пет години съм и откакто навърших двадесет, не съм прекарвал повече от четири седмици на едно и също място.

— Да те съжалявам ли, какво? — изсумтя Арчи. — Така са те обучили. Затова си толкова добър. Това е част от занаята.

— В живота има по-важни неща от този занаят, Арчи.

Очите на Арчи заискриха от нетърпение.

— Съжалявам, носните ми кърпички свършиха.

— Всяко хубаво нещо има край. Дори това. Дори ние.

Арчи въздъхна.

— Очевидно не искаш да ме разбереш. Ако до седмица не занесем стоката, и двамата сме мъртви. Точка. — Гласът му звучеше безразлично, но очите му блестяха. — Разправят, че Касий бил загубил всичко в някаква сделка и е бесен. Ето защо няма да позволи това да му се изплъзне и няма да приеме извинения. И щом аз те намерих, ще те открие и той. Ако ще решаваме въпроса, ще трябва го направим заедно. Съжалявам, Том, но проблемът не е само мой, а и твой. Наш.

Форт Нокс, Кентъки

20 юли — 10:05

Черен форд „Експлорър“ взе Дженифър от апартамента й и я закара до вашингтонското летище „Рейгън“. В един от страничните хангари я чакаше жълто-кафяв самолет „Чесна Ситейшън Ултра“. Корбет явно не се шегуваше, когато уреждаше нещо.

Самолетът беше нов. Дженифър беше единственият пътник. Отпусна се на меката кожена седалка и протегна крака на тясната пътека. След двадесет минути чесната се извиси като стрела в ясното небе на Вашингтон.

Летенето винаги я изнервяше — преди години при едно пътуване имаше въздушна яма и самолетът пропадна хиляда и петстотин метра. Сякаш се блъснаха в стъклена стена и се плъзнаха надолу по нея. Излитането и приземяването бяха най-неприятни и Дженифър несъзнателно се вкопчваше в облегалките. Този път обаче, уморена от ранното тръгване, заспа дълбоко и се събуди едва от лекото подскачане на докосналия земята колесник.