Джеймс Твайнинг - Монетата

Това обаче не го тревожеше. Не и в момента. За пръв път, откакто се помнеше, времето беше на негова страна. Разбира се, неведнъж беше мислил да спре. Или поне се залъгваше с тази идея. В края на краищата от години не се нуждаеше от пари. Но не можеше да спре за повече от седмица-две. Беше като комарджия, неудържимо привличан от играта.

Този път обаче беше различно. Нещата се бяха променили. Той се беше променил. Работата в Ню Йорк му се бе отразила.

Но въпреки това едно име се спотайваше под крехката фасада на нормалното съществуване, което Том се опитваше да води през последните няколко дни. Касий. Не знаеше дали Арчи не го е излъгал, може би беше използвал името на Касий, за да се опита да го принуди да изпълни поръчката. Ако беше така, поемаше голям риск. Но ако наистина Касий беше поръчал кражбата, значи Арчи хвърляше заровете, без да разбира нито правилата, нито играта на Касий. Нито дори какъв е залогът.

Кърк непрекъснато си напомняше, че не отговаря за действията и постъпките на Арчи. Ако Арчи се беше забъркал в тази каша, трябваше сам да си се оправя. Не че Том беше коравосърдечен. Просто такива бяха правилата.

Мина през магазина до две врати в дъното, отвори лявата и излезе на тясната платформа на склада.

Металните стълби вляво се виеха спирално към мръсния под на седем метра надолу. Желязната врата на отсрещната стена се отваряше към улицата зад магазина. Неоновите лампи на тавана тихо бръмчаха. По изцапаните бели стени бяха избили противни капки кондензация.

— Как е? — подвикна Том, докато слизаше. Краката му тропаха по скърцащите метални стъпала.

Младата жена, която се бе навела над лаптопа си, вдигна глава и отметна назад русите си коси.

— Има още малко работа. — Свали си очилата и потърка сините си очи. — Надписът хареса ли ти? — Английският й беше безупречен, само с лек швейцарско-френски акцент.

— Чудесен е, Доминик. Права си. Златото наистина стои по-добре от среброто.

Тя се изчерви и отново си сложи очилата. Беше на двадесет и две и четири години бе работила за баща му в Женева. След погребението се бе съгласила да му помогне да пренесе стоката в Лондон и да продължат бизнеса тук. Кърк се надяваше, че ще се сработят.

— Това ли са последните? — Той кимна към кашоните, струпани на пода на склада.

— Да. Остават още три — тези там.

— Тези ли? — Том се приближи до трите кашона, които му беше посочила.

— Аха. Би ли ми казал номерата отстрани?

— Разбира се. — Той наклони глава, за да прочете цифрите. — Едно три едно две седем едно.

Доминик затрака на компютъра.

Том клекна до следващия кашон и тъкмо да каже номера му, от платформата горе се разнесе носов глас:

— Много работиш, Кърк. Май си обрал Бъкингамския дворец, за да се сдобиеш с всичко това.

— Детектив Кларк — безизразно каза Том, без да си прави труда да вдига глава. — Първият ни клиент.

Кларк запали цигара от фаса си и го хвърли през перилата в краката на Том.

— Детектив сержант Кларк, Кърк. — Дръпна от цигарата и слезе в склада. Странно, но стълбите не издадоха и звук под ленивите му стъпки. — Някои неща се попромениха, докато те нямаше.

— Детектив сержант? Явно здравата са закъсали.

Мускулите на врата на Кларк нервно потрепнаха. Беше висок, макар че увисналите рамене му придаваха вид на по-нисък. Освен това беше обезпокоително слаб. Сивкавата му кожа беше опъната върху заострените скули, устните — свити в постоянно намръщена и недоволна гримаса, а косата — оредяла и сресана напред, за да прикрие оплешивяването. Кокалчетата на китките му стърчаха от почти прозрачната кожа и изглеждаха толкова крехки, че сякаш можеше да се счупят, ако стиснеш ръката му по-силно. Единственият цвят по него бяха разкъсаните капиляри, осеяли лицето му.

— Чух, че си се върнал, Кърк. Изпълзял си от дупката, в която се криеше през последните два месеца. — Воднистите му очи проблясваха. — Та реших да намина. Светско посещение, за да не помислиш, че съм те забравил.

— Ако това може да те утеши, аз определено бях забравил за теб.

Лицето на Кларк се зачерви и Том разбра, че съсредоточава цялата си енергия в усилието да не се ядоса. Детективът кимна към помещението.

— И всичко това сега е твое, така ли?

Том обезпокоено погледна Доминик, но тя се беше вторачила в компютъра, сякаш изобщо не ги чуваше.

— Не е твоя работа, но е така.

— Един господ знае кой жалък нещастник си ограбил — студено се изсмя Кларк и подритна един кашон. Големите му обувки с дебели подметки сякаш бяха прикачени за мършавото му тяло и правеха краката му огромни. — А това? Какво има вътре?