Джеймс Твайнинг - Монетата

И в следващия миг осъзна, че кашля, че се мъчи да си поеме въздух и се задъхва, а кръвта бучи в главата му. Туптенето на сърцето му отекваше в ушите му, вратовръзката и яката на униформата стягаха врата му. Догади му се и в главата му нахлуха хаотични мисли. Спомените експлодираха ярко — и мигновено се замъгляваха, за да отстъпят място на други.

Леля му Мей, пияна в Деня на благодарността, когато беше осемгодишен. Как целува Бети Блейк на абитуриентския бал. Как пада от велосипеда в колежа и си разкървавява брадичката. Празненството по случай напускането му, когато капитан О’Райли го потупа по гърба и прошепна, че ако иска да се върне на работа в полицията, винаги е добре дошъл. Мигът, в който вдигна телефонната слушалка, за да го направи, но после затвори, защото знаеше, че Деби категорично ще възрази. Как Деби и децата му махат от верандата — усмихнати, щастливи, неподозиращи нищо.

Деби. Доплака му се при мисълта за нея, искаше му се да обгърне вината си в скръб, но сълзите не бликнаха: немощното му тяло бе започнало да го изоставя и гърлото му само се свиваше още повече от полаганите усилия.

„Мили Боже — замоли се, главата му се пръскаше. — Позволи ми да живея достатъчно дълго, за да й разкажа какво всъщност се случи. Защо го направих и защо ме убиха“.

Не усещаше краката си, но успя да събере сили, удари леко стъклото и дръпна дръжката на вратата. Дръжката помръдна, но вратата не се отвори. Предпазният колан го стягаше, впиваше се в корема му, смазваше гърдите му и спираше дишането му.

Опита се да извика, но потъмнелите му устни едва се разтвориха. И в същия миг въпреки горещината, пушека и страха се усмихна на красотата и простотата на всичко.

Бръмченето на двигателя отново го приспа.

Лабораторията в Академията на ФБР, Куонтико, Вирджиния

18 юли — 23:10

— Още ли си тук?

Доктор Сара Лукас — тъкмо обличаше якето си и изваждаше русите си коси от яката — спря на прага на лабораторията. Помещението беше тъмно, с изключение на сиянието около компютъра до отсрещната стена. На потрепващата светлина се виждаше силуетът на прегърбен пред монитора човек.

— Да — измърмори той. — Обещах на едно ченге от Ню Йорк да потърся нещо, преди да си тръгна. Защо ли се съгласих?

Сара се усмихна. Дейвид Махони наскоро бе завършил Академията на ФБР и беше изпълнен с фанатичен ентусиазъм и големи амбиции. Предстоеше му да научи много неща, сред които кога да отказва. Но това щеше да дойде с времето и опита. В същия миг обаче й хрумна, че минава единадесет и че тя също е работила до късно. Може би някои хора никога не се научаваха да отказват. Сара остави куфарчето си на пода и влезе в стаята.

— Какво откри?

Махони ожесточено тракаше по клавиатурата с късите си дебели пръсти. Лицето му бе овално, месесто. Мазната му кестенява коса беше сресана на път от лявата страна и прибрана зад ушите. Той вдигна глава едва-едва, когато Сара надникна над рамото му, и нагласи очилата си с рамки от черупка на костенурка.

— Някакъв тип се е спуснал до седемнадесетия етаж на жилищна сграда на Парк авеню, откраднал великденско яйце на Фаберже на стойност един милион долара и изчезнал. Криминалистите от нюйоркската полиция намерили на пода до сейфа мигла. Предполагат, че няма връзка с обира, но искат да я анализираме за всеки случай. Ще отнеме само още няколко секунди. — Погледна Сара. Петната по лъскавото му чело блестяха в лилаво на потрепващата синкава светлина. — А ти? Какво правиш още тук?

— Изпълнявам обещанията си като теб — усмихна се тя. — Ето, готово.

Екранът проблесна в червено и показа пулсиращо съобщение в правоъгълник.

„Достъпът ограничен. За да видите файла, се изисква право за достъп до секретна информация“.

Отдолу имаше име и телефонен номер.

— По дяволите! — изруга Сара.

— Какво стана? — Махони усилено щракаше с мишката, опитваше да се върне на предишната страница. — Какво означава това?

— Трябва да забравиш, че си го видял. — Тонът й беше сериозен, челюстите — стиснати. — Утре се обади на нюйоркската полиция и им кажи, че не си намерил съвпадение. Това никога не се е случвало, разбираш ли?

Той кимна с глуповато изражение. Очите му бяха широко отворени и озадачени. Сара се пресегна през него, взе телефона и набра номера, изписан в долната част на съобщението на екрана.

— Ало? Обажда се доктор Лукас от лабораторията на ФБР в Куонтико. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но от нюйоркската полиция са изпратили проба, взета преди два дни от място на престъпление. Вкарахме я в компютъра и системата ни изключи. Появи се съобщение да ви се обадим. Да, сър… Не, сър, само аз и един новоназначен… Да, сър, казах му каквото трябва. — Погледна студено Махони. — Мисля, че знае какви са последиците… Благодаря, сър. И на вас.