Джеймс Твайнинг: Монетата

Тримата се засмяха и напрежението, което стягаше гърдите на Дженифър, се разсея. Корбет седна. Дженифър забеляза носовете на обувките му — постоянното триене на ръбовете на панталоните му беше изтъркало кожата до малко по-тъмен оттенък на черното, отколкото останалата част.

— Не разбирам — озадачено каза тя, остави папката на бюрото и се облегна. — Би трябвало да го е убил някой, когото е измамил или ограбил. Или се е объркала някоя сделка. И в двата случая престъплението няма нищо общо с нас.

Корбет я погледна в очите. Напрежението й отново се появи и мигновено се превърна в студен, стегнат възел в стомаха й.

— Агент Браун, няма да видите в доклада за аутопсията онова, което ни интересува. Когато са го разрязали, са намерили нещо в корема му. Погълнал го е, преди да умре. Не е искал убийците му да го открият.

Бръкна в джоба си, наведе се напред и плъзна нещо в найлоново пликче за доказателства към нея. Върху лакираната повърхност на бюрото гордо блесна величествен орел, гравиран на монета от чисто злато.

Кларкънуел, Лондон

18 юли — 16:30

Върволицата превозни средства не спираше — непрестанна река от свистене на гуми и бръмчене на двигатели, прииждаше на талази в ритъм със светлините на светофарите.

Отвътре витрините на магазина блестяха в жълто — слънчевата светлина се опитваше да проникне през боядисаните в бяло стъкла. На няколко места боята беше изстъргана и тънки лъчи пронизваха полумрака. Прашинките танцуваха в бледото им сияние като дъждовни капки, сипещи се пред фаровете на автомобил.

В помещението цареше хаос. Оранжевите стени бяха набъбнали от влага, неравният дървен под се задушаваше под огромни купчини стари вестници и опаковки от евтина храна, от напукания таван като пипала заплашително висяха оголени жици.

Две шкафчета се спотайваха в сенките в задната част. Том Кърк седеше на едното, навел глава и потънал в мисли.

Беше на тридесет и пет и косата му беше прошарена само на слепоочията. Белите косъмчета бяха по-забележими в небръснатата му от няколко дни брада — оттенъкът им беше малко по-тъмен в трапчинката на четвъртитата му брадичка.

За негово раздразнение всички твърдяха, че прилича на баща си, и наистина бе наследил изящното му кокалесто лице, острата кестенява коса, дълбоките сини очи и гъстите вежди.

Но Том имаше по-атлетично телосложение. Беше висок метър и седемдесет и осем, жилав, гъвкав, подвижен и силен като бейзболист. По ирония на съдбата обаче в гимназията не го биваше много в този спорт.

Таблата на шкафчето пред него заплашваше всеки момент да падне на пода. Преди години Том беше купил евтино богато украсения комплект на прашна странична уличка до големия пазар в Истанбул. Дървото все още миришеше на лепило и подправки. Когато не можеше да заспи, играеше часове наред, изпробваше възможни ходове, местеше пуловете и разучаваше различни варианти, комбинации и стратегии. Изпитата до половината бутилка „Грей Гус“ на пода до него загатваше, че нощта е била дълга.

Но Том не гледаше таблата, а черната скиорска маска на коленете си. Усмихна се и пъхна дясната си ръка в нея, провря пръсти през дупките за очите и игриво ги размърда — заприличаха му на риби, които се гонят и влизат и излизат от очните ябълки на череп.

Имаше дълги изящни пръсти с безупречно изрязани нокти. Движенията им бяха грациозни и точни. Ставите се свиваха и отпускаха като брънки на добре смазана верига. Кокалчетата му обаче бяха осеяни с малки белезникави белези, а ръцете му бяха загрубели и грапави, сякаш беше концертиращ пианист, който през свободното си време работи като боксьор без ръкавици.

Том знаеше, че повече не може да отлага телефонното обаждане. Не беше установявал връзка вече от три седмици. Но щеше ли да прояви разбиране Арчи? Щеше ли да му повярва? Усмивката внезапно изчезна от лицето му и той захвърли маската.

Извади телефона от задния си джоб и набра номера. Пронизителните тонове в ухото му надмогнаха приглушения тътен на уличното движение. Отсреща вдигнаха почти веднага, но никой не каза нищо. Том се прокашля, после заговори — бавно и насилено спокойно. Американският му акцент беше по-ясно изразен от обикновено, както често ставаше, когато беше ядосан.

— Арчи, обажда се Феликс.

Феликс беше името, с което се нарече преди години, когато влезе в играта. Отдавна бе свикнал с него.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Забавих се — отвърна Том.