Джеймс Твайнинг: Монетата

Дженифър Браун се протегна и разкърши рамене, прозя се, наведе се, издърпа най-долното чекмедже, прерови го и извади опакована в целофан бяла блуза, същата като онази, с която беше облечена. В чекмеджето имаше още две. Преоблече се, пусна старата блуза в чекмеджето и го затвори с крак.

Беше поразително красива: висока метър седемдесет и три и слаба, но закръглена там, където трябва, с гладка шоколаденокафява кожа, овални скули и къдрави черни коси до раменете. Не носеше други бижута, освен огърлицата с изкривено сърце от „Тифани“, която сестра й, й беше подарила за осемнадесетия рожден ден. Медальонът се беше сгушил в гладката извивка между гърдите й.

Закопча блузата, напъха я в колана на черния си панталон и огледа боядисаните в сиво стени без прозорци. Усмихна се и на меките й, загорели от слънцето бузи се появиха трапчинки. Кабинетът беше малък, но си беше неин — все още не беше свикнала да има собствен кабинет. Свое лично пространство. Собствен въздух. Беше се върнала във Вашингтон само преди три месеца и все още всичко беше ново за нея. Бе прекарала три години в Атланта, в полеви кабинети, където едва ли не се страхуваше да диша, за да не рухнат стените. Радваше се, че се бе върнала — и този път смяташе да остане.

Някой почука на вратата и прекъсна мислите й.

Дженифър вдигна глава и се намръщи, но се отпусна, като видя, че е Фил Тъкър, прекият й шеф. Предишния ден й беше казал, че я иска на работа рано — трябвало да говори с нея, но не спомена за какво.

— Здрасти — каза тя.

— Как си? — Той се приближи до бюрото и я погледна загрижено. Двойната му брадичка се разстла върху възела на вратовръзката му. — Пак ли стоя до късно?

— Толкова ли е очевидно? — Дженифър притеснено приглади косите си и потърка очи, за да се разсъни.

— Не — усмихна се той. — Охраната ми каза, че не си се прибирала вкъщи. Искам да знаеш, че оценявам това.

Такъв си беше Тъкър. Не беше от шефовете, които очакват служителите му да работят до късно и да се прави, че не го забелязва. Интересуваше се от екипа си и се грижеше хората му да го знаят. Това я караше да се чувства полезна, а не излишна и досадна.

— Благодаря.

Той се почеса по червеникавата брада, после по главата. Черепът му беше розов и лъскав под оредяващата коса.

— Между другото, говорих с Флинт. Момчетата от министерството на финансите ще поемат нещата по случая Хамън. Много са ти благодарни за помощта. Каза, че ти е длъжник. Браво.

— Благодаря — повтори тя и смутено сви рамене. Не умееше да приема комплименти и смени темата. — Е, за какво искаш да говориш с мен? Защо започваме толкова рано? Някой конгресмен си е изгубил кучето?

Тъкър седна на стола.

— Вчера възникна нещо и предложих теб. — Ухили се. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Дженифър се засмя.

— И да възразявам, има ли значение?

— Никакво. Но смятам, че ще проявиш интерес. Предоставя ти се възможност да се върнеш в голямата игра. — Изведнъж стана сериозен. — Може би втори шанс. — Той наведе глава.

— Все още ли се опитваш да ми спечелиш изкупление? — Спомняше си ясно съня си и в гърлото й се надигна горчилка, която я накара да преглътне с усилие.

— Не. Сама го правиш. Но и двамата знаем, че е трудно да промениш хорското мнение.

— Не търся подаяния, Фил. Мога да се справя сама. — Очите й засияха от гордост.

Тъкър бавно кимна.

— Знам. Но всеки се нуждае от шанс, дори ти. Нямаше да предложа теб, ако не мислех, че си го заслужила. Както и да е, казах му да дойде тук, затова е късно да се измъкваш.

Той погледна часовника си, разклати китката си, доближи го до ухото си и го погледна пак.

— Толкова ли е часът? — попита и посочи часовника на бюрото й.

— На кого си казал да дойде? — попита тя, без да обръща внимание на въпроса му.

Преди той да успее да отговори, на вратата се потропа и влезе висок мъж.

— Дженифър, запознай се с Боб Корбет — каза Фил. — Боб, това е Дженифър Браун.

За секунда се възцари тишина. Тъкър обезпокоено стрелна с поглед Дженифър, сякаш се тревожеше, че тя може да направи или да каже нещо неуместно.

След това двамата се ръкуваха и той въздъхна облекчено.

— Боб е шефът на отдел „Големи кражби и транспортни престъпления“.

— Запознаха ни в асансьора. — Дженифър се усмихна и кимна. Беше виждала Корбет в сградата. Винаги изглеждаше безупречно, от гладко избръснатото лице до лъснатите черни обувки със завързани на двойна фльонга тънки връзки. Но сега мигновено забеляза нещо различно. Възелът на копринената му вратовръзка беше много по-малък от обикновено, сякаш нервно го беше разхлабвал и затягал поне пет-шест пъти. Корбет явно беше разтревожен и притеснен.