Джеймс Твайнинг - Монетата

— Bonsoir, mon pere. 1 1 Добър вечер, отче (фр.). — Б.пр.

— Bonsoir, mon enfant. 2 2 Добър вечер, дете мое (фр.). — Б.пр.

Той се усмихна. Младите минаха покрай него и пресякоха Пон дьо Гренел. Едва тогава виновният им смях отекна в отслабващата жега. Светлините на Айфеловата кула искряха във виолетовото небе, сякаш се бе запалила.

Той опря ръце на парапета и загледа Статуята на свободата — копие на много по-голямата си сестра отвъд Атлантическия океан. Извисяваше се над Ил о Син, малкия остров, на който бе издигната през 1889 година според надписа в основата й. Беше с гръб към него. Бронзовите й мускули бяха гладки, кожата — опъната. Беше вечно млада въпреки зелената патина на годините.

Когато беше малък, баба му му каза, че много членове на семейството им били извършили трудното и дълго пътуване от Неапол до Америка през двадесетте години на двадесети век. Погледнеше ли статуята, той някак се чувстваше свързан с онези безлики родственици и разбираше учудването им от първия поглед към Новия свят и непоклатимата им вяра в новото начало. Затова винаги избираше това място. Усещаше го познато. Безопасно. Защитено. Caso mai. За всеки случай.

От сенките на моста се появиха двама мъже и погледнаха нагоре към него. Той махна с ръка, прекоси пътя, слезе по тесните бетонни стъпала, мина под ниския стоманен свод на моста и спря в края на широкото пространство около масивния каменен пиедестал на статуята — както винаги внимаваше да е на шест-седем метра от тях.

Двамата вероятно бяха стояли тук отдавна, бяха го наблюдавали и бяха проверявали дали е сам, бяха се крили в удължаващите се сенки като лъвове във високи треви. Всъщност той не очакваше друго. Тези хора не рискуваха. Но той също.

— Bonsoir — извика едрият мъж вляво. Дългите му руси коси се сливаха с гъстата брада.

— Bonsoir — предпазливо отвърна той.

По реката се плъзна корабче за разходки. Ослепителните му светлини пронизаха мрака, сякаш търсеха нещо. Тежките гънки на мантията на статуята като че ли се надиплиха и леко се повдигнаха от докосването им, досущ понесени от невидимо въздушно течение. Каменната жена все едно им се присмиваше.

— В теб ли е? — извика на английски брадатият мъж, когато бръмченето на моторите на кораба утихна и светлините отместиха безмилостния си блясък по-нататък по брега.

— Носите ли парите? — Гласът му беше твърд и непреклонен. Играта беше една и съща всеки път.

Наведе глава — преструваше се на безразличен — и забеляза, че излъсканите му черни обувки вече са прашни от сивия чакъл.

— Дай първо да я видим — извика брадатият.

В гласа му имаше нещо странно. Някакво напрежение. Мъжът вдигна глава и погледна през рамо. Пътят му за бягство беше чист. Потисна безпокойството си и им каза обичайния отговор:

— Покажете ми парите и ще ви заведа при нея.

Този път разбра. Повечето хора не биха забелязали, но той се занимаваше с тези неща достатъчно дълго, за да разчете знаците. Скованите рамене и присвитите очи на човека бяха като на антилопа, отдалечила се от стадото.

Те се подготвяха.

Той се огледа отново. Пътят все още беше чист, макар че мракът се сгъстяваше и през дърветата се виждаше трудно. И в следващия миг му стана ясно. Значи затова бяха закъснели.

За да е тъмно.

Обърна се рязко и побягна. Гладките му гьонени подметки разпръскваха камъчета зад него като автомобилни гуми, набиращи скорост по черен път. Не можеше да им позволи да я вземат. Хвърли поглед през рамо и видя, че двамата тичат след него. На оранжевия блясък на лампите от двете страни на моста над главата му като изкривен остър нокът проблесна дуло на пистолет.

Той инстинктивно обърна глава миг преди да се натъкне на острието на ножа. И едва тогава прозря истината. Тъмният силует с протегнати ръце, който се появи пред него, се беше крил в сенките и го бе чакал да се приближи, за да може да нанесе удара. Бяха го насочили като животно в обятията на смъртта.

С мълниеносен рязък замах назъбеното петнадесетсантиметрово острие прониза гърдите му. Шокът от удара го накара да преглътне. Усети как хладната стомана прерязва мекия хрущял в основата на гръдната кост и се забива в сърцето му.

Това беше последното, което почувства.

На оранжевата светлина кръвта, която изтече през бялата му яка, заблестя в зелено като обветрената Статуя на свободата. Статуята обаче не знаеше, не виждаше и не усещаше нищо. Прикованият й поглед беше насочен към Америка.

Към Ню Йорк.