Стивен Кинг - Другият

Ралф и Джийни винаги ставаха рано; Дерек спеше, докато не го събудеха в седем — в последния възможен момент, за да му остане време да закуси и да не изпусне училищния автобус. Ралф седна по пижама в кухнята, жена му включи кафемашината „Бън“ и сложи на масата кутиите с мюсли, та Дерек да си избере. Попита Ралф как е спал. Той отговори, че е спал дълбоко. Попита го дали са намерили заместник на Джак Хоскинс. Той отговори, че въз основа на препоръката на Бетси Ригинс началник Гелър е повишил в детектив полицай Трой Рамидж.

— Не е от най-умните, но е трудолюбив и умее да работи в екип. Мисля, че ще се справи.

— Чудесно. Радвам се, че сте взели „свой“ човек. — Тя му наля кафе, после прокара длан по страната му: — Леле, как боцкаш, господине! Бягай да се избръснеш.

Ралф си взе чашата с кафето, качи се в спалнята, затвори вратата и откачи телефона си от кабела на зарядното. Номерът, който търсеше, беше в списъка с контактите му и макар че още беше твърде рано — до тръбенето на тромпетите оставаше поне половин час, — той знаеше, че тя вече е будна. Много често вдигаше още на първото позвъняване. И днес се случи същото.

— Здравей, Ралф.

— Добро утро, Холи.

— Как спа?

— Не много добре. Сънувах червеите. А ти?

— Не мога да се оплача. Гледах филм на компютъра и веднага след това заспах. „Когато Хари срещна Сали“ — много го харесвам, защото винаги ме разсмива.

— Хубаво. Това е добре. Върху какво работиш?

— Общо взето, все досадни и познати неща… — Изведнъж тя се оживи. — Обаче открих в един младежки хостел момиче, избягало от Тампа. Майката търсеше малката от шест месеца. Поговорих с госпожицата и тя се съгласи да се върне у дома. Щяла да направи последен опит, въпреки че мразела гаджето на майка си.

— Сигурно си ѝ дала пари за автобуса.

— Амиии…

— Известно ли ти е, че вероятно е профукала парите за дрога и се е скрила в някое наркоманско убежище?

— Невинаги става така, Ралф. Трябва да…

— Знам. Да повярвам.

— Да. — За миг настъпи тишина между двата свята — неговия и нейния. — Ралф… — Той търпеливо зачака. — Онези… онези неща, които излязоха от него… те не стигнаха до нас, не ни полазиха. Знаеш го, нали?

— Да. Мисля, че кошмарите са свързани с пъпеш, който разрязах в детството си, и с онова, което се намираше вътре. Май ти разказах тази история… или греша?

— Разказа ми я.

По гласа ѝ пролича, че се усмихва, и той също се усмихна, все едно тя беше до него.

— Разбира се, че ти я разказах, и то неведнъж. Понякога ми се струва, че полудявам.

— Не е вярно. Следващия път аз ще те потърся да ти кажа, че съм сънувала как Другия е в гардероба ми и е с лицето на Брейди Хартсфийлд. А ти ще си спал спокойно.

Ралф знаеше, че е права, защото вече се беше случило.

— Онова, което чувстваш… което чувствам и аз… е нормално. Реалността е като тънък лед, обаче повечето хора през целия си живот се пързалят по него и до края не пропадат във водата. Ние с теб пропаднахме, обаче взаимно си помогнахме и се спасихме. И продължаваме да си помагаме.

„Ти ми помагаш повече, Холи — каза си той. — Може да си имаш странности, но много по-умело помагаш на хората. Много по-умело.“

— Наистина ли си добре? — попита я. — Отговори ми честно.

— Да, наистина. Скоро и ти ще се почувстваш така.

— Разбрах. Обади ми се, ако усетиш, че ледът се пропуква под краката ти.

— Непременно. И ти ще ми позвъниш, ако ти се случи. Това е начинът да продължим напред.

Джийни се провикна от кухнята:

— Закуската ще е готова след десет минути, скъпи!

— Ще затварям — каза Ралф. — Благодаря, че винаги си насреща.

— Пак заповядай. Всичко хубаво. Пази се. Изчакай кошмарите да престанат.

— Добре.

— Дочуване, Ралф.

— Дочуване.

Той се поколеба и добави „Обичам те, Холи“, но след като вече беше прекъснал разговора. Винаги постъпваше така, защото ако ѝ го кажеше, тя щеше да се смути и да си глътне езика.

Отиде в банята да се избръсне. Вече беше на средна възраст и брадата му беше започнала леко да се прошарва, но лицето си беше неговото — същото лице, което жена му и синът му познаваха и обичаха. Завинаги щеше да си остане неговото лице и това беше хубаво.

Беше хубаво.

Благодаря на незаменимия Ръс Дор, моята дясна ръка при проучванията, както и на Уорън и Даниел Силвър (баща и син), които ми помогнаха с юридическите аспекти в този роман. Те бяха най-подходящите консултанти по тези въпроси, тъй като Уорън дълги години беше адвокат в Мейн, защитавайки обвинени в престъпление лица, а синът му, макар и сега да практикува частно, беше блестящ прокурор в щата Ню Йорк. Благодаря на Крис Лотс, който ми разказа за Ел Куко и за лучадорас , и на дъщеря ми Наоми, задето издири детската книжка за великана Кукуй. Също и на Нан Греъм, Сюзан Молдоу и Роз Липъл от „Скрибнър“, на Филипа Прайд от „Ходър & Стоутън“. Специални благодарности на Катрин Монахан. По време на турнето ни Катрин прочете в самолета първите стотина страници от този роман и нямаше търпение да получи следващите — най-голямото насърчение за автор на художествена литература.