Стивен Кинг - Другият

— Знам. — Той я прегърна през раменете. — И аз мисля като теб.

Ралф изпече пържоли на скарата, която блестеше от чистота — принудителният отпуск се беше отразил добре на поддържането на домакинството. Джийни приготви салата, имаше и кочани варена царевица, както и ябълков пай.

— Беше много вкусно — заяви Холи.

Бил Самюълс се потупа по корема:

— Може би ще хапна нещо чак на Деня на труда, обаче не е съвсем сигурно.

— Дрън-дрън! — Джийни взе бутилка бира от хладилната чанта до масата за пикник, сипа половината в чашата на господин прокурора, останалото — в своята чаша. — Прекалено си кльощав. Намери си съпруга да ти готви, иначе ще умреш от глад.

— Може би като започна да практикувам частно, бившата ми ще се върне. В града ще се усети липсата на добри адвокати, след като Хауи вече не е… — Изведнъж осъзна какво казва и машинално приглади непокорния си перчем (който по изключение не стърчеше, защото Самюълс наскоро се беше подстригал). — Мисълта ми беше, че опитен адвокат винаги ще си намери клиенти.

Няколко секунди не продумаха, после Ралф вдигна за тост бутилката бира:

— За приятелите, които вече не са сред нас.

Холи каза толкова тихо, че едва я чуха:

— Понякога животът е много акан.

Никой не се засмя.

Потискащата юлска жега беше преминала, най-неприятните насекоми бяха изпълзели или отлетели другаде и в задния двор на семейство Андерсън беше много приятно. След вечерята двамата синове на Юн и двете момичета на Марси отидоха при баскетболния кош до гаража и започнаха да се надпреварват кой ще стреля по-точно от една и съща позиция.

Марси попита тихо (макар че децата бяха далеч и увлечени от играта):

— Какво беше заключението на следствието? Нашата версия издържа ли?

— Да — отговори Ралф. — Хоскинс се обажда по стационарния телефон на Болтънови и ни подмамва в Мерисвил Хол. Там се опитва да застреля всички ни, убива Хауи и Алек и ранява Юн. Изразих увереността си, че всъщност аз съм бил мишената. Отдавна ми имаше зъб, а с течение на времето започна да пие все повече и все повече да се вманиачава. Предполага се, че е имал засега неидентифициран съучастник, който го е снабдявал с алкохол и наркотици (съдебният лекар откри следи от кокаин в тялото му) и е подхранвал параноята му. Хората от тексаската полиция са слезли в „Залата на звуците“, но не са го открили.

— Намерили са само някакви дрехи — каза Холи.

— Убеден си, че той е мъртъв, така ли? — попита Джийни. — Сигурен ли си, че Другия наистина е мъртъв?

— Да — кимна той. — Ако беше видяла какво се случи, и ти щеше да си сигурна.

— Радвай се, че не го видя — промърмори Холи.

— Всичко ли приключи? — намеси се Габриела Сабло. — Само това ме интересува.

— Не, не е — промълви Марси. — Не и за мен и за дъщерите ми. Не и докато невинността на Тери бъде доказана. Само че по какъв начин? Убиха го, преди да се изправи пред съда.

— Работим по въпроса — каза Самюълс.

(1 август)

Призори на първия ден от завръщането си във Флинт Сити Ралф, сключил ръце зад гърба си, отново стоеше до прозореца на спалнята и наблюдаваше Холи Гибни, която отново седеше в задния двор. Той се обърна към леглото, увери се, че Джийни още спи дълбоко и дори леко похърква, и слезе в кухнята. Не се изненада, като видя чантата на Холи, вече приготвена за пътуването на север. Доколкото беше опознал тази жена, тя не обичаше да си губи времето. А и навярно изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне Флинт Сити.

При предишната им ранна среща тук, в задния двор, беше сварил кафе и ароматът му беше събудил Джийни, затова този път донесе кана с портокалов сок. Обичаше жена си и не можеше без нея, но държеше предстоящият разговор да си остане само между двама им с Холи. Помежду им беше възникнала връзка, която никога нямаше да се заличи, дори и да не се видеха повече.

— Благодаря — усмихна се тя. — Най-чудесното нещо сутрин е чаша портокалов сок. Кафето може да почака.

— В колко часа е полетът ти?

— В единайсет без петнайсет. Ще тръгна оттук в осем. — Тя забеляза изумлението му и смутено се усмихна. — Знам какво си мислиш, обаче аз съм ранно пиле по принуда. Золофт ми помага за куп други проблеми, но не и за безсънието.

— Поспа ли поне малко?

— Да, малко. А ти?

— Малко.

Умълчаха се. Първата птичка запя утринната си песен, друга започна да ѝ приглася.

— Кошмари ли сънува? — попита Ралф.

— Да. А ти?

— И аз. Онези червеи.