Стивен Кинг - Другият

Надеждата изпълни очите на Марси като вода, бликнала от извор.

— Да! Да! Ще мога. Каква е историята?

— На срещата онази вечер сме обсъждали само как да докажем невинността на Тери. Нищо друго.

— Да, невинността на Тери.

— По време на срещата Бил Самюълс се е съгласил повторно да разпита всички свидетели, които вече са били разпитани от Ралф и от другите детективи, като започне с Върбова вейка и кара по обратния ред. Така беше, нали?

— Да.

— Не е могъл да започне с Клод Болтън, защото той е бил в Тексас при майка си, която не е добре със здравето. Хауи е предложил заедно с Холи, Алек и с моя съпруг да го разпитат на място. Юн е обещал да замине с тях, ако му е възможно. Помниш ли тази уговорка?

— Да. — Марси усърдно закима. — Всички бяхме единодушни, че идеята е чудесна. Само че съм забравила защо госпожа Гибни беше на срещата.

— Защото тя е частен детектив и Алек ѝ беше възложил да проследи дали Тери е бил в Охайо и какво е правил, докато е бил там. Случаят я заинтригувал и пристигнала във Флинт Сити, за да провери дали помощта ѝ ще е необходима и в бъдеще. Сега спомни ли си?

— Да.

Без да изпуска ръката на Марси и без да отмества поглед от лицето ѝ, Джийни ѝ каза най-важното:

— Не сме разговаряли за същества, които могат да се преобразят в каквото и в когото си пожелаят, и дума не е ставало за Ел Куко, призрачни проекции или за нещо друго, което би могло да се нарече свръхестествено.

— Не. Не, разбира се. И през ум не ни е минавало, откъде-накъде?

— Вярвали сме, че някой, който изглежда като Тери, е убил малкия Франк Питърсън и се е опитал да натопи съпруга ти. Нарекли сме този някой Другия.

Марси стисна ръката ѝ:

— Точно така. Нарекохме го Другия.

Самолетът, нает от покойния Хауард Голд, се приземи на летището във Флинт Сити малко след единайсет сутринта. Нито Хауи, нито Алек бяха на борда. След като съдебномедицинският експерт си свърши работата, мъртъвците бяха превозени до Флинт Сити с катафалка на погребалната агенция в Плейнвю. Ралф, Юн и Холи си поделиха разходите, платиха и за втора катафалка за Джак Хоскинс. Юн изрази на глас онова, което и тримата си мислеха: мръсникът не биваше да е заедно с мъжете, които беше убил.

На пистата ги чакаха Джийни Андерсън, съпругата на Юн и двамата му синове. Момчетата профучаха край Джийни (едното, десет-дванайсетгодишен мургав хлапак на име Хектор, замалко не я събори) и се затичаха към баща си, чиято пострадала ръка беше гипсирана и с превръзка през рамото. Той несръчно ги прегърна с дясната си ръка, побутна ги встрани и махна на жена си. Тя се втурна към него, последвана от Джийни, която тичаше толкова бързо, че полата ѝ се развяваше. Прегърна Ралф, по-точно се вкопчи в него.

Двете семейства стояха до вратата на малкия частен терминал, смееха се и се прегръщаха… Ралф се огледа, търсейки с поглед Холи. Тя стоеше до самолета и ги наблюдаваше. Беше с нов панталон и сако, които бе принудена да си купи от магазина за дамско облекло в Плейнвил, защото най-близкият „Уолмарт“ беше в предградията на Остин, на повече от шейсет километра.

Ралф ѝ помаха, тя плахо се приближи, но в последния момент спря, сякаш се разколеба; Джийни обаче я хвана за ръката, придърпа я към себе си и я прегърна.

— Благодаря — прошепна ѝ. — Благодаря, че ми го доведе жив и здрав!

— Надявахме се да се върнем веднага след като съдебният лекар приключи работата си, но лекарите в болницата настояха лейтенант Сабло… Юн… да остане още един ден. В рамото му имаше съсирек и те искаха да го отстранят. — Холи деликатно се освободи от прегръдката — беше се изчервила, но изглеждаше щастлива. На метри от тях Габриела Сабло увещаваше момчетата да престанат да прегръщат papi , иначе болната му ръка може пак да се счупи.

— Какво каза на Дерек, Джийни? — попита Ралф.

— Че си участвал в престрелка в Тексас и че си добре. Знае, че двама души са загинали. Помоли да се върне у дома по-рано.

— А ти какво му отговори?

— Съгласих се. Ще си бъде у дома следващата седмица. Нали не възразяваш?

— Напротив. — Щеше да е чудесно отново да види сина си — загорял от слънцето и заякнал от плуването, гребането и стрелбата с лък. И най-важното — на повърхността на земята, а не под нея.

— Ще вечеряме вкъщи и отново ще нощуваш у нас. Никакви възражения! Вече съм ти приготвила леглото в стаята за гости, Холи.

— Приемам с удоволствие. — Холи се усмихна, но като се обърна към Ралф, усмивката ѝ помръкна: — Как ми се иска господин Голд и Алек да бяха на масата с нас. Още не мога да приема, че са мъртви. Струва ми се…