Стивен Кинг - Другият

Стълбата отново изскърца — Холи беше слязла още едно, може би две стъпала надолу.

„Не се приближавай!“ — мислено ѝ заповяда той, само че нямаше как да я принуди. Тази жена беше много вироглава.

— Знаем и защо си тук — каза тя. — Чичото и братовчедите на Клод са погребани някъде в тази пещера.

— Точно така. — Той… то … се усмихна още по-широко. Златният зъб в устата му беше зъбът на Клод, както и татуировките на опакото на дланите му. — Заедно с мнозина други, включително двете деца, които са се надявали да спасят. Усещам ги в земята. Някои са близо. Роджър Болтън и синовете му са ей там, на по-малко от шест метра под „Змийски корем“. Усещам ги най-силно не защото са по-близо, а понеже са кръвни роднини на онова, в което се превръщам.

— Само че не стават за храна — подхвърли Ралф, като гледаше походното легло. Каменният под до хладилната чанта беше осеян с кости.

— Естествено! — Другия го изгледа подигравателно, сякаш не беше чувал по-глупава забележка. — Само че от останките им се излъчва нещо… не мога да го обясня, обикновено не споделям тези неща… някаква еманация. Чувствам как се излъчва даже от глупавите хлапета, макар да е слаба. Те са много надълбоко. Може да се каже, че са загинали при проучването на неизследвани участъци от Мерисвил Хол. — Той отново се ухили и този път показа всичките си зъби. Ралф се запита дали се е усмихвал така, когато е убил Франк Питърсън, ръфал е плътта му и заедно с кръвта е пиел агонията му.

— Излъчване, напомнящо слабата светлина на нощна лампа, така ли? — попита Холи с такъв тон, сякаш изгаряше от любопитство, и слезе още две стъпала надолу. Ралф искаше с цялото си сърце тя да се движи обратно — нагоре и навън, обратно под жаркото тексаско слънце.

Другия само сви рамене.

Ралф се опита да внуши на Холи:

„Върни се! Обърни се и се изкачи обратно. Ще стрелям веднага щом съм сигурен, че си имала достатъчно време да излезеш през входа на Ахига. Ще стрелям дори ако ще оставя жена си вдовица и сина си сирак. Дължа го на Тери и на всички преди него.“

— Да, нощна лампа — повтори тя и прекрачи на долното стъпало. — За да не те е страх от тъмното. Като малка имах такава лампа, действаше ми успокояващо.

Онзи се беше втренчил в нея. Беше с гръб към лампиона, лицето му оставаше в сянка и сега Ралф видя странно сияние в различните му очи. Всъщност не беше в тях , а се излъчваше отвътре и чак сега му стана ясно защо Грейс Мейтланд твърдеше, че съществото, което е видяла, е имало сламки вместо очи.

— Успокояващо ли? — Онзи сякаш заобмисля думата. — Да, може би, макар че никога не ми е хрумвало. За мен това сияние означава информация. Дори и мъртви, те притежават есенцията на Болтънови.

— Имаш предвид мислите им, така ли? — Тя направи още една крачка към него. Ралф свали лявата си ръка от китката, стискаща пистолета, и махна на Холи да се върне, макар да знаеше, че няма да му се подчини.

— Не, не! — нетърпеливо възкликна Другия; очевидно смяташе въпросите ѝ за глупави, но изпитваше и още нещо. Желание, жажда да говори, позната на Ралф от многобройните разпити, които беше провеждал. Случваше се с повечето заподозрени, които твърде дълго бяха останали в заключените стаи на мислите си. А това… същество сигурно е било само с мислите си дълго, много дълго време. Личеше си от пръв поглед.

— Тогава какво? — Холи не беше помръднала. „И слава Богу“ — помисли си Ралф.

— Кръвната връзка. Тя е много по-важна от паметта или от физическите прилики, предавани от поколение на поколение. Тя е начин на съществуване. На виждане. Не е храна, но е сила . Душите им ги няма, няма го тяхното ка , но нещо е останало дори в мъртвите им мозъци и тела.

— Нещо като ДНК. Може би на племенна, може би на расова основа — подхвърли Холи.

— Може би, щом така ти харесва повече. — Той пристъпи към Ралф и протегна ръката с татуираната дума ТРЯБВА. — Наподобява тези татуировки. Не са живи, но съдържат определена инфор…

— Престани! — кресна тя и Ралф си помисли: „Господи, съвсем близо е до него! Как е стигнала дотам, без да я чуя?“

Ехото… и следващото… и следващото се застъпиха и сякаш се усилиха и още нещо падна на пода. Този път не беше сталактит, а камък, откъртен от стената.

Другия се намръщи:

— Не викай, ако не искаш пещерата да се срути върху нас.

Холи отново заговори — по-тихо, но все така настойчиво:

— Не забравяй какво причини този на детектив Хоскинс. Докосването му отравя.