Стивен Кинг - Другият

— Внимавай — предупреди го Холи. — Има още „изненади“.

Този път бяха две катерички, разкъсани на парчета. Встрани от тях се виждаха останките от гърмяща змия… всъщност само ивици от кожата ѝ.

След малко стигнаха до стръмен спускащ се склон, излъскан като паркета на дансинг. Ралф си помисли, че сигурно тук по времето на динозаврите е текла подземна река, която е пресъхнала дълго преди раждането на Исус. От едната страна имаше железен парапет, на места прояден от ръжда. Холи насочи фенерчето натам и те видяха не само фосфоресциращи капки, а отпечатъци от длани и от пръсти. Отпечатъци, които несъмнено щяха да отговарят на тези на Клод Болтън.

— Мръсникът се е държал за парапета, за да не падне.

Холи кимна:

— Сигурно това е „Дяволската пързалка“, за която говореше Лави. Вни…

Някъде зад тях и под тях се чу шум от падащи камъни, последван от глухо тупване, от което коридорът се разтресе. Ралф си спомни как понякога дори дебел пласт лед може да се раздвижи. Холи го погледна изплашено.

— Мисля, че няма опасност — побърза да я успокои той. — В продължение на столетия пещерата е разговаряла със себе си.

— Да, но след земетресението, за което ни разказа Лави, разговорът е станал по-оживен.

— Съветвам те да се…

— Престани да ми го повтаряш. Искам да разбера как ще свърши тази история — прекъсна го тя и Ралф знаеше, че е искрена.

Слязоха по склона, като се държаха за перилото, обаче внимаваха да не докосват отпечатъците от ръката на онзи, минал преди тях. Долу ги посрещна табела с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ ПРИ ДЯВОЛСКАТА ПЪРЗАЛКА. ВНИМАВАЙТЕ, ДРЪЖТЕ СЕ ЗА ПЕРИЛОТО.

Коридорът отвъд „пързалката“ беше още по-широк. Следваше още един аркообразен вход, но дървената облицовка беше изгнила и изпопадала, разкривайки създаденото от природата: само една назъбена паст.

Холи сви дланите си като фуния и тихичко извика:

— Ехо?

Гласът ѝ се върна в поредица от наслагващи се отгласи: Ехо… хо… хо… хо…

— Така и предполагах. Това е „Залата на звуците“ — онази, голямата, за която Лави каза, че…

— Привет.

Привет… ет… ет… ет…

Думата бе изречена тихо, но за миг сърцето на Ралф престана да бие. Усети как Хол и се вкопчи в рамото му толкова силно, че пръстите ѝ сякаш се превърнаха в нокти на граблива птица.

— След като вече сте тук… — Тук… ук… ук… ук… — и сте си направили труда да ме намерите, защо не влезете?

Двамата заедно прекрачиха арката, Холи се беше вкопчила в ръката на Ралф като младоженка, която в последния момент се е изплашила от предстоящата сватбена церемония. Тя държеше фенерчето; Ралф стискаше пистолета и възнамеряваше да го използва веднага щом види онзи, който ги предизвикваше. Само един изстрел. Ала отначало нямаше по кого да стреля…

Отвъд арката се простираше издадена скална площадка — нещо като балкон на двайсетина метра от пода на пещерата. Надолу водеше спираловидна метална стълба. Холи вдигна глава и веднага ѝ се зави свят — стълбата се изкачваше около шейсет метра височина, минаваше край голям отвор (може би едновремешния централен вход) и стигаше чак до тавана, от който висяха сталактити. Тя разбра, че хълмът е кух като пластмасова торта на витрината на сладкарница. Надолу стълбата изглеждаше непокътната, но горната ѝ част се беше откачила от големите колкото юмрук болтове и висеше изкривена над ямата.

На дъното на пещерата, осветен от най-обикновен лампион, какъвто има във всяка сравнително добре обзаведена дневна, стоеше Другия. Кабелът на лампиона беше включен в тихо жужащ червен генератор „Хонда“. На границата между кръга светлина и мрака стоеше походно легло, в чийто долен край имаше сгънато одеяло.

През дългите си години в полицията Ралф беше виждал много бегълци от закона и онзи, за когото бяха дошли, спокойно можеше да мине за един от тях: хлътнали очи, кльощав, очукан от живота. Носеше джинси, кожухче без ръкави над мръсната бяла риза и протрити каубойски ботуши. Изглежда, не беше въоръжен. Беше вдигнал лице към тях — лицето на Клод Болтън, увенчано с черна щръкнала коса, с високите скули, предполагащи, че в жилите му тече индианска кръв, с брадичка катинарче. От мястото, на което се намираше, Ралф не можеше да види опакото на дланите му, но знаеше, че на тях има татуировки.

„Татуирания, човекът с татуировките“ — така го бе нарекъл Хоскинс.

— Ако държите да си поговорим, рискувайте да слезете по стълбата. Мен издържа, обаче ви предупреждавам, че никак не е стабилна. — Говореше бавно и спокойно, но думите му се припокриваха, удвояваха се и се утрояваха, сякаш долу не стоеше само едно същество, а цяла секта подобни на него, скрити в сенките и в тесните проходи, в които не проникваше светлината на лампиона.