Стивен Кинг - Другият

— Имаш право — промълви. — Искаш ли пистолета? Аз ще взема пушката на Хоскинс.

Холи безмълвно поклати глава.

— Тогава да вървим да сложим точка на тази история.

След първия завой пътеката на Ахига се разшири и се спусна надолу. От двете ѝ страни имаше пиктограми — някои „разкрасени“, други — напълно закрити от рисунки с цветен спрей.

— Той ще разбере, че идваме — промълви Холи.

— Знам. Трябваше да вземем от онези фенерчета.

Тя бръкна в единия джоб на сакото си — онзи, който беше провиснал като торба, — и извади едното ултравиолетово фенерче, купено от „Хоум Депо“.

— Невероятна си! Случайно да си пъхнала там и две каски?

— Не се обиждай, но чувството ти за хумор издиша. Поработи по въпроса.

Пътеката отново зави и те видяха естествена кухина в скалата на около метър и двайсет от земята. Над нея с избледнели черни букви беше написано: НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ. В нишата стоеше прашна ваза, от която стърчаха тънки клонки, напомнящи пръсти на скелет. Цветчетата отдавна бяха изпопадали и изгнили, но около вазата бяха разпръснати половин дузина пластмасови вождове Ахига, копия на фигурката на близнаците Джеймисън, останала в прохода, след като те бяха потънали завинаги в земните недра. Фигурките бяха пожълтели от времето и пластмасата се беше напукала от силното слънце.

— Идвали са хора от градчето — промълви Холи. — Вероятно тийнейджъри, те обичат цветните спрейове. Заличили са пиктограмите, но не са посегнали на този своеобразен олтар.

— Не са го осквернили — добави Ралф. — Да побързаме. Юн не ми излиза от главата — ранен е и вероятно лакътната му кост е счупена.

— И сигурно изпитва силни болки. Но и трябва да внимаваме, което означава да не бързаме.

Ралф я хвана за лакътя:

— Имаш право. Ако загинем, Юн ще остане без помощ. Предлагам да се върнеш.

Холи посочи издигащите се в небето кълба черен дим от горящото комби:

— Някой ще забележи пушека и хора от града ще дойдат да проверят какво става. И ако нещо се случи с нас, Юн е единственият, който ще знае причината.

Тя се дръпна, за да освободи ръката си, и тръгна по пътеката. Ралф още веднъж погледна малкия олтар, останал непокътнат през годините, и я последва.

Тъкмо когато Ралф си помисли, че пътеката на Ахига ще ги отведе обратно до магазинчето за сувенири, тя рязко зави наляво и стигна до нещо, което всички биха помислили за вход на барака за инструменти в някое предградие. Само че зелената боя беше избеляла и олющена, а вратата без прозорче зееше. От двете ѝ страни бяха залепени табелки, покрити с найлон. С течение на времето найлонът беше помътнял, обаче надписите още се четяха. Онзи вляво гласеше ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО, другият вдясно — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ОТЧУЖДЕНА ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ В МЕРИСВИЛ.

Ралф извади пистолета си и се приближи до вратата. Направи знак на Холи да се отдръпне до скалите край пътеката, бутна вратата и приклекна, готов за стрелба. Видя малък коридор, в който бяха захвърлени откъртените дъски, доскоро препречващи голям отвор, водещ в мрака. Назъбените останки от дъсчените планки още бяха прикрепени към скалата с грамадни ръждясали болтове.

— Ралф, погледни. Важно е.

Тя се беше навела и разглеждаше ключалката, почти унищожена. Според Ралф не беше разбита с железен лост или щанга — някой я беше удрял с камък, докато поддаде.

— Какво, Холи?

— Не забелязваш ли? Заключва се само отвън. Някой е решил, че ако близнаците Джеймисън или хората от първия спасителен екип са живи и се доберат до този изход, вратата не бива да е заключена.

— Само че никой не е оцелял.

— Да… — въздъхна тя, мина по коридорчето и се приближи до големия отвор в скалата. — Подушваш ли миризмата?

Ралф я подушваше и си даваше сметка, че са пред входа към друг свят. Долавяше мириса на застояла влага, примесен със сладникавата воня на разлагаща се плът, ненатрапчива, но се усещаше. Внезапно си спомни пъпеша от детството си и гадинките, пълзящи вътре.

Пристъпиха в мрака. Отворът беше достатъчно голям, та да не се налага Ралф, макар и доста висок, да се навежда. Холи включи фенерчето — отначало освети каменен коридор, спускащ се надолу, после насочи лъча пред краката им. Призрачно фосфоресциращи капки водеха в мрака. От уважение към Ралф тя не изтъкна, че са от същото вещество, което самоделното ѝ ултравиолетово фенерче беше „прихванало“ в дневната му.

Изминаха рамо до рамо двайсетина метра, после коридорът се стесни и Холи подаде фенерчето на спътника си. Той го взе с лявата си ръка, в дясната стискаше пистолета. Минералните жилки в каменните стени излъчваха тайнствена светлина — червена, лилава, зеленикавожълта. От време на време Ралф осветяваше тавана, за да се увери, че Ел Куко не пълзи сред останките от счупените сталактити. Въздухът не беше студен (Ралф беше чел, че в пещерите се запазва приблизително същата температура като средната за района, в който се намират), обаче след ужасния пек навън двамата зъзнеха, може би и защото още бяха плувнали в пот след ужасяващото стълкновение с Джак Хоскинс. Въздушно течение, идващо нейде от дълбините, лъхаше в лицата им и разнасяше едва доловимата миризма на гнилоч.